Майкл Скотт - 13-те светини

Къде се е дянал, този тъпанар? Като се стараеше да овладее яда си, Ричард се гмурна и затърси растението. Забеляза го в дълбокия край, заобиколено с разрастващ се облак тъмна пръст и се устреми към него. Ще трябва да плати за чистенето на басейна, за някой и друг филтър, че и за страха, който бра — нищо чудно да беше получил и някой инфаркт. Ще съди градинарите, които сложиха цветята, може и архитекта, а може и градинарите и архитекта. Ричард изплува на повърхността, пое дълбоко въздух и отново се гмурна. Чак когато заплува към облака, издуващ се около растението, забеляза, че растението е розово, пронизано с тънки черни ластари. Като стигна до дебелата топка пръст, тя се претърколи… и Ричард Фентън неочаквано разбра, че гледа право в откъснатата глава на своя прислужник, чиито очи бяха широко отворени, с втренчен поглед, а на лицето беше изписан израз на почуда, устата беше отворена, а от нея изтичаха мехурчета бледорозова кръв.

Фентън се изстреля от басейна, раздиран от кашлица. Сърцето в гърдите му биеше толкова силно, че имаше чувството, че ще ги разкъса. Той изкашля водата, която погълна, почувства как му се повдига и преглътна. Трепереше толкова силно, че едва успяваше да се задържи на металната стълбичка, докато се изкачваше по нея. Опита се да подреди мислите си, но му се виеше свят, стягането в гърдите му се засилваше и пред очите му затанцуваха черни петна. Превит надве, той пое дълбоко въздух и се изправи. Кръвта нахлу в главата му, но така или иначе, вече можеше да разсъждава ясно.

В сейфа зад писалището му има заредено оръжие, в шкафа на стената има пушки, боеприпасите са в чекмеджето. Само трябва да…

Водата изгълголи, запукаха се мехурчета. Фентън се обърна. Главата на Макс изплува на повърхността и се заклати като някаква зловеща шамандура.

Ричард Фентън нямаше никакви съмнения, че който и да бе постъпил така с Макс, всъщност е дошъл при него. През дългия си живот си беше спечелил твърде много врагове, беше уредил твърде много тъмни сделки и не бяха един и два случаите, в които той беше принуден да се погрижи за хората, застанали на пътя му. Но това беше преди много, много време. От много години той се беше оттеглил…

Някои хора обаче имат добра памет.

Ричард Фентън прешляпа бос до двойната врата и надникна в кръглата оранжерия, която свързваше къщата с плувния басейн. Испанските плочки бяха опръскани с кръв. Който и да беше убил Макс, беше пренесъл главата му оттук, за да я хвърли след това във водата… което означаваше, че този някой го е наблюдавал… което означаваше, че той е все още в къщата… което означаваше…

Може би трябва да забрави за оръжието. Ако някой го чака, този някой сигурно е в кабинета му. Ричард би могъл да мине през вестибюла, през кухнята и право в гаража. Ключовете винаги са в колите.

Като се наведе ниско, той се стрелна по плочките и влезе във вестибюла. След студенината на плочките килимът под ходилата му се стори твърде топъл… И прогизнал. Той вдигна крака си. Стъпалото му беше покрито с кръв.

Фентън се обърна. Затисна уста с двете си ръце, за да не закрещи, но закъсня. Писъкът му отекна в празната къща. Джаки се клатушкаше обесена на корниза за единия си крак. Тъмнокафявото й гърло бе разрязано толкова дълбоко, че главата й се клатушкаше назад-напред, като откриваше разни анатомични проводи и част от някаква кост. Лицето й представляваше червена маска, медно-кафявата й коса беше черна от спечената кръв. Тя все още носеше своите очила марка „Кейт Спейд“.

— Защо не дойдете в кабинета, господин Фентън?

Ричард се завъртя. Вратата на кабинета му беше отворена. Той погледна към вратата на вестибюла. Дотам са тридесет, може би четиридесет крачки. Той беше в добра форма. Ще успее.

— Това не е молба!

През вратата, надолу по калдъръмената алея и навън към главното шосе. Най-близката къща е на стотина метра, но той ще успее. Един гол старец, който тича по шосето, със сигурност ще привлече внимание.

Вратата на вестибюла изскърца, след това се отвори бавно, като процеждаше следобедна светлина по полирания под и показваше прашинките, които танцуваха в застиналия въздух. В касата на вратата стоеше фигура, облечена в костюм, чиято издължена сянка се плъзна по пода. Ричард се намръщи, като гледаше накриво с късогледите си очи. Нещо й имаше на тази фигура… нещо не беше както трябва .

Фигурата се заклати, после се олюля напред. Тогава Ричард разбра, че фигурата няма глава. Това, което виждаше, беше обезглавеното тяло на Макс.