Майкл Скотт - 13-те светини

— Влезте в кабинета, господин Фентън!

Победен, Ричард Фентън пресече вестибюла, бутна и отвори вратата на кабинета. Застана на вратата с ръце, обгърнали слабите му гърди, треперещ, мъждукащ в мрака. Пердетата бяха дръпнати, а богато украсената настолна лампа бе обърната към вратата и го заслепяваше, като оставяше в сянка фигурата зад писалището. Острата светлина подразни очите на Фентън, те се навлажниха и той сърдито разтри сълзите по бузите си. Старецът усети бодеж под лъжичката и за пръв път му се зарадва, тъй като знаеше, че това би могло да му спести болката, която се задава.

— Вие имате едно нещо, което аз искам да имам, господин Фентън.

Гласът беше мъжки, мек, без акцент, точен и сдържан.

— В сейфа има пари — рече бързо Ричард Фентън. — Вземете ги. — Може би това не е нищо повече от изнудване за пари, някое младо турче, което е тръгнало да си изгражда авторитет, и затова трябва да го обере. Той ще му даде каквото иска… а след това ще го подгони като куче.

— Вашите пари не ми трябват — отвърна мрачната фигура, а гласът подсказваше, че собственикът му се забавлява.

Покрай завесата нещо се раздвижи и Ричард разбра, че в стаята има и втори човек. Въпреки че въздухът бе наситен с миризмата на кръв, на месо и с миризма на богато украсени кожени подвързии, стори му се, че разпознава уханието на цветя. Но в тази стая няма цъфнали цветя. Парфюм? Жена?

— Дошли сме за шахматната дъска — гласът на жената беше мек, но категоричен, а в гласните беше загатнат някакъв неопределим акцент.

— Аз имам много шахматни дъски — започна Фентън. — Колекционирал съм ги цял живот. Вземете каквото искате.

— Да, но точно тази не я виждаме. Дошли сме за шахматната дъска на Гуендолеу.

Старецът не беше изненадан. Той никога не забравяше, че някой ден някой ще дойде за прокълнатите парчета кристал и златно-сребърната дъска. Неизвестно колко стара, тя беше едно от най-красивите неща, които той притежаваше, но въпреки това никога не я показваше с останалите старинни дъски поради причини, които той никога не би могъл да обясни.

— Трябва ни! — прошепна жената.

Ричард Фентън заклати глава.

Чу се как някакъв нож се отваря с щракане.

— Вие ще ми кажете, рано или късно — измърка жената и Фентън нямаше време да реагира, защото тя хвърли ножа и той тупна върху полираните дъски между босите му крака. Ричард го проследи с поглед и видя как вибрира тънкото полирано стоманено острие.

— Защо не седнете, господин Фентън — попита любезно жената.

Той поклати глава и моментално усети нажежена до бяло болка в бедрото. Погледна надолу и видя как дръжката на втори тънък нож се подава от плътта му, на няколко сантиметра от сбръчканите му слабини. Странно, но болка нямаше, само жега.

— Фактически, докато чакаме да ни кажете точното местонахождение на шахматната дъска на Гуендолеу, ние ще изиграем една малка партия шах. Който бие, взема всичко.

Красивата жена пристъпи напред и излезе от сянката. Фентън се опита да се съсредоточи върху лицето й, което беше толкова безплътно красиво, че тя изглеждаше почти като неземно създание. Лицето й бе дълго и тясно, с пълни устни и леко дръпнати очи. Буйна черна коса се лееше по гърба й. Той се опита да разбере какъв цвят са очите й, но отразената светлина ги бе оцветила в бронзово. Тя изглеждаше млада, може би на двадесет и няколко години, но пък имаше налети гърди, които заедно с меките извивки на корема загатваха, че тази жена не е толкова млада. Цялата й фигура бе стегната в светлозелена рокля.

Тя бутна леко ранения Фентън на един стол и кимна на своя скрит в сянка придружител. Той стана и старецът разбра, че е висок и широкоплещест като културист. Мъжът направи някакво движение с ръка, мина в осветената част и Фентън видя, че държи късо копие. По главата му имаше влажна черна кръв.

Тъмният човек се движеше из стаята, като отваряше калъфите на шахматните дъски, извади една от пищно украсените дъски, шестстотингодишно съкровище от Алхамбра, с резба в арабски стил, сложи я върху масичката пред Фентън и застана зад него.

— Играйте! — нареди той.

Екзотично изглеждащата жена седна срещу стареца. Със зверска усмивка тя бързо нареди фигурите. Жената хвана пешката с черния си маникюр и я премести, като същевременно не отместваше очите си от лицето на Фентън. Той се опита да схване положението, като сега вече усещаше усилващата се болка в крака и осъзнаваше, че най-вероятно ще умре в тази стая.