Майкл Скотт - 13-те светини

Краката му се опряха о синьо-зелената облицована с плочки стена на басейна, той се оттласна и дългата му хубава бяла коса се развя зад него. Слънчевата светлина преминаваше през високите прозорци на покрива, шареше водата и изпъстряше покритото с плочки дъно на басейна. Светлината изпълваше шарките на дъното с блещукащ живот. Беше накарал архитекта, който проектира това крило на къщата, да прекопира фигурите от една гръцка ваза — стилизирани човешки тела, съвкупяващи се в дванадесетина необикновени и невероятни пози.

Някъде далеч във вътрешността на къщата иззвъня телефон.

Ричард не му обърна внимание — Макс или Джаки ще вдигнат. Той се гмурна под водата и разтвори широко очи. Водата беше чиста. Не позволяваше в басейна да се сипва хлор или други почистващи средства. Водата се сменяше изцяло два пъти на ден, обикновено точно преди сутрешното му плуване и после отново късно вечерта. Загледа се надолу и видя как шарките на пода трептят, сякаш се движат.

Телефонът все още звънеше, когато Ричард подаде глава над водата.

Той прокара ръце през косата си, отметна я назад, за да не му пречи и се обърна към двойните врати в отсрещния край на басейна. Къде са Макс и Джаки, нали са за това? Би трябвало да вдигнат телефона… освен ако не са заети с нещо друго. Изведнъж той се засмя, като показа идеални зъби, които бяха прекалено бели и твърде прави, за да са истински. За момент се усъмни, че Макс и Джаки се превръщат в нещо повече от колеги. Усмивката на стареца се стопи. Можеха да се занимават с каквото си пожелаят в личното си време, но той ги беше наел да работят.

Телефонът спря да звъни.

Ричард Фентън се преобърна и заплува по гръб, като вдигна лявата си ръка, за да погледне часовника, който никога не сваляше от китката си. Два и тридесет. Часовникът някога бе на баща му, а преди това на бащата на баща му. Ричард даде една торба пари, за да го направят водоустойчив. В крайна сметка парите не означаваха нищо. Часовникът беше символ. Всеки път като го погледнеше, се сещаше за баща си, който в края на живота си изкашля белите дробове си, пълни с черна кръв и на петна от въглищен прах. Прадядо му беше починал в мините. В свидетелството за смъртта пишеше „изтощение“, но всеки знаеше, че в мината бе изтекъл газ. Ричард не помнеше дядо си, въпреки че имаше някакви неясни спомени за погребението му.

Но помнеше много живо погребението на баща си.

Спомни си как стои близо до ръба на гроба с буца пръст в ръцете — студена, влажна и тежка, как се кълне, че никога няма да слезе в мините. Тази клетва той престъпи само веднъж през целия си живот, когато го снимаха с групата, която той направи през шестдесетте години — казваше се „Миньорите“. Направиха си рекламна снимка в асансьорните клетки и тунелите — петима юноши, които позираха с миньорски каски, хванали кирки и лопати, сякаш са музикални инструменти, на каквито те така и не се научиха да свирят.

Ричард се усмихна. Не беше се сещал за групата с години — сигурен признак за това, че изкуфява. Вкараха два хита в топ двадесет и всички мислеха, че ги чакат велики дела. Следващите „Бийтълс“, бъдещите „Стоунс“, така ги наричаше пресата. Фентън продаде договора им на една от големите американски звукозаписни компании — след което си тръгна с цяло съкровище в джоба. Момчетата се оплакваха, разбира се, и си търсеха своя дял, но бяха подписали договор, железен договор, който му позволяваше да възстанови направените от него разходи. А разходите му бяха високи, много високи. Момчетата от групата го заплашиха, че ще го дадат под съд, но той им обясни колко скъпо ще им излезе такова начинание, като добави, че ще загубят делото. В крайна сметка се отказаха, понеже бяха убедени, че в Щатите ще спечелят десет пъти повече, отколкото той беше откраднал от тях.

Така и не стигнаха до следващ запис.

Телефонът отново се раззвъня и Ричард се подаде от водата. Къде е Макс? Какво, по дяволите, става? Той се устреми към плиткия край на басейна, гневът го караше да плува неравно и насечено.

Ричард Фентън за кратко мерна някакъв предмет — тъмен и кръгъл — да лети във въздуха. Предметът падна в басейна и предизвика експлозия от порозовяла вода точно зад гърба му.

— Боже Господи! — погледна нагоре Фентън. Сигурно някое от висящите декоративни растения е паднало. Можеше да го убие! Той се обърна, като се оглеждаше за растението. Ако не го прибере веднага, пръстта ще задръсти филтрите.

— Макс?… Макс!