Майкл Скотт - 13-те светини

Джудит се усмихна:

— Добре, тази работа я уредихме. Хайде сега да си направим хубав чай, а след това обещавам, че ще ви изпратя обратно на работа.

Джудит държеше ключа в ръката си, докато вървяха към вратата, но нарочно тършуваше в портмонето си, за да даде възможност на младата жена да види отворената врата преди нея.

— Сама ли живеете? — попита внезапно Сара.

— Не, имам котка.

Джудит бе забравила за Франклин. Той вече беше изчерпал шест от деветте си живота и тя се молеше да го завари жив и здрав. Сякаш играеше роля, побеснялото хайванче измяука иззад храстите, където се криеше. Джудит го вдигна на ръце и го успокои, безкрайно доволна, че любимецът й е жив и здрав.

— Входна врата е отворена — рече Сара. — Заключихте ли я тази сутрин?

— Винаги я заключвам — прошепна Джудит, а след това добави: — О, не!

— Почакайте тук.

Сара остави торбата с книгите на Джудит на земята и внимателно се приближи към отворената врата. Бутна я и не успя да сподави вика си:

— Мисля, че е крайно време да повикаме полиция!

Робърт Елиът винаги бе искал да стане интериорен дизайнер.

Той беше артистичен младеж и обикновено прекарваше много часове у дома в оцветяване на картинки на кухненската маса, докато баща му не му зашлевеше някой шамар по бузата и не му викнеше да ходи да рита футбол с другите момчета. Въпреки това Елиът предпочиташе рисуването пред атлетиката — тъжни, мрачни рисунки, на които изобразяваше гилотиниране на хора или пък жестоко разрязани за дисекция животни. Той се отличаваше с живо въображение, което се проявяваше най-вече в скрити по страниците на бележниците му картинки. Така беше по-безопасно. Баща му не престана да го натиска да спортува през всичките му младежки години, тъй че на Елиът му се наложи най-накрая да покаже зъбите си на осемнадесетия си рожден ден. Тогава първата от многото му картини оживя — грабна една бухалка за крикет и преби баща си до смърт.

Един даровит обществен обвинител успя да смекчи присъдата на Елиът на петнадесет години. През цялото време в затвора Елиът продължи да рисува, както и да чете с настървение в библиотеката, за да се самообразова. Загрубял от времето, прекарано зад решетките, Елиът откри, че работите които са най-подходящи за него, са само две — огромен финансов стимул и насилие в големи дози.

Той махна една невидима прашинка от шоколадовокафявото си спортно яке марка „Долче и Габана“, докато наблюдаваше възрастната жена да накуцва по улицата. Елиът се усмихна и долепи телефона до ухото си.

— Тя току-що пристигна, господине.

Статичното електричество пукаше в мобилния телефон. Телефонът беше последен модел „Блекбъри“, но когато говореше, винаги чуваше ехото на собствения си глас. Нямаше представа къде звъни. Номерът беше в Съединените щати, но Елиът реши, че сигналът се прекарва през поне десетина спътника, докато стигне крайната си цел.

— Извинете, господине. Какво?… Така ли? Не. С нея има друг човек. С червена коса. Двадесет и кусур, осмелявам се да предположа. Тя не е била в нито една от картините на госпожата.

Робърт Елиът слушаше внимателно баритона отсреща и внезапно се зарадва на разстоянието, което го отделя от работодателя му.

— В момента мисля, че не би било разумно, господине — плахо си позволи да каже Елиът. — Момичето променя ситуацията. Не зная колко време ще се задържи там. Може и да е от полицията.

Статичното електричество изпука и линията умря.

Елиът с благодарност пусна телефона в джоба си, запали двигателя на черното си „БМВ“ и се отлепи от бордюра. Мина бавно покрай къщата на Уокър и се усмихна, като си представи израза на лицето на старата жена, когато види как е пребоядисал любимото й жилище.

Робърт Елиът винаги бе искал да стане интериорен дизайнер и неговият нов работодател най-накрая му даде възможност да го направи.

Къщата бе напълно съсипана.

Джудит притисна здраво Франклин към гърдите си и пристъпи във вестибюла. На пода дъските на дюшемето бяха изкъртени и зееха дупки. Вътре в нея се надигна гняв, който изгаряше стомаха й, качваше се в гърлото й и пареше меките й сиви очи. По стените бяха пробити дупки, а всички корици на нейните детски книги, които украсяваха стените, сложени в рамки, сега лежаха изпочупени и смачкани на пода.

Джудит пусна котарака на пода и отиде до края на вестибюла, като се препъваше в разкъсаните ориенталски черджета. Опита се да отвори вратата на хола. Успя, но само наполовина. Надзърна и видя, че противният диван, тапициран с конски косъм, който винаги я бе отвращавал, препречваше вратата. Бяха го изтърбушили напълно, гърбът му беше насечен и отворен в едно голямо „X“, жилавите косми се бяха посипали по пода, смесени с перушината от осемте шарени възглавници, които сама беше избродирала. Абаносовата етажерка от епохата на крал Едуард лежеше под ъгъл срещу преобърнатия фотьойл, чекмеджетата и вратите висяха отворени, а тъмното дърво бе издраскано, все едно бе рязано с нож.