Майкл Скотт - 13-те светини

Телефонът на бюрото на Сара звънна в мига, в който влезе.

— Ало?

— Бих искал да говоря със Сара Милър, моля.

Гласът беше мъжки, културен и оцветен с лек неопределим акцент.

Сара се намръщи. Номера й имаха само нейните клиенти, а този глас й беше непознат.

— Сара Милър е на телефона.

— Сара Милър, адрес „Пайн гроув“, Кроули?

— Да. С кого говоря?

— Вчера имахте смелостта да се притечете на помощ на една възрастна жена. Някоя си Джудит Уокър. След това я придружихте до дома й в град Бат.

— Кажете ми кой се обажда.

— Тя ви е дала едно много важно нещо, което принадлежи на мен. И много бих искал вие незабавно да се върнете у дома, да го вземете и да ми го дадете, ако обичате.

— Не зная каква е тази комедия, която разигравате, но това е служебен телефон. А сега ме извинете…

Връзката взе да пука и пращи, а гласът започна да се чува с леко ехо.

— Моите представители ще ви се обадят на домашния адрес точно в дванадесет часа на обяд. Най-настоятелно ви съветвам да бъдете там заедно с предмета, който Уокър ви е дала.

— Тя нищо не ми е давала… — започна Сара, но връзката пропука и се разпадна.

Телефонът моментално позвъни отново.

— Вижте, Джудит Уокър не ми е давала нищо…

— Сара, Хана е. Сет… господин Хинкъл би желал незабавно да ви види в неговия кабинет.

— Идвам веднага! — Сара пое дълбоко дъх — последиците от нейните действия току-що се стовариха на главата й. Тя пропъди мисълта за странното телефонно обаждане и хукна по дългия коридор към ъгловия кабинет на шефа си.

Едно време Сет Хинкъл сигурно е бил привлекателен. Петдесетгодишният мъж обаче толкова много години бе изпълнявал ролята на търтей в банката, че творческият му мозък съвсем беше атрофирал. Понастоящем, облечен в шит по поръчка костюм за шестстотин лири, който едвам-едвам прикриваше издутото му шкембе, плод на много изпити по късна доба бири в местната кръчма, в опит да избегне връщането вкъщи при хленчещата си съпруга и постоянно искащите нещо близнаци, Сет Хинкъл бе застанал до прозореца, готов да раздава напътствия в живота.

Сара тихо седна.

— Колкото и похвални да намирам неотдавнашните ти действия, трябва да ти напомня, че съм тук, за да ръководя банковия офис.

Сет беше заел такава поза, че идващата отзад светлина на утринното слънце оформяше обезпокоителна аура около него.

Този номер със сигурност го е тренирал, помисли си Сара.

— Ако не можеш да се нагодиш към нашия доста прост правилник, тогава може би е по-добре, да си потърсиш работа другаде.

За господин Хинкъл бе невъзможно да я погледне в очите. Той бързо погледна встрани, когато и двамата разбраха, че неговите очи бяха вперени право в гърдите й.

— При нормални обстоятелства не бих имал друга алтернатива, освен да те уволня. Но — тук той продължи бавно, а устата му се кривеше, все едно, че беше изял нещо кисело — Сър Саймън позвъни в нашия офис преди шест минути.

Сара се опита да не се разкиска. Със съскавата си реч Сет Хинкъл звучеше като съскаща змия в момента, в който спомена името на своя старши партньор.

— Какво ви е, госпожице Милър?

— Добре съм, господине, само леко дразнене в гърлото. Докъде бяхте стигнали?

— По всичко личи, че някоя си Джудит Уокър се е свързала тази сутрин със Сър Саймън. Тя се е изказала за вас изключително ласкаво , и е споменала за вашите героични постъпки като безкористна самарянка.

Думите сега излизаха по-бавно, като „с“-ътата се удължаваха до максимум и Сара започна да хапе все по-усърдно вътрешната страна на бузата си, като по този начин се стараеше лицето й да изглежда като безизразна маска.

— Сър Саймън е изключително доволен от вчерашните ви смели действия. Той е твърдо на мнение, че това се отразява на добрия облик на банката… — След като пое дълбоко дъх, той завърши съвсем набързо: — И ме помоли лично да ви предам неговите поздрави и най-добри пожелания.

— Благодаря ви, господине — Сара стана да си върви.

Сет Хинкъл погледна остро нагоре.

— Тази жена, която сте спасили вчера, срещали ли сте я преди?

— Не, господине.

— Случайно да ви е известно по какъв начин тя е свързана със Сър Саймън?

— Не, господине.

Сет Хинкъл подреди в редица няколко неподострени молива на безупречното си бюро.

— Значи искате да ми кажете, че сте се притекли на помощ на една стара жена, която никога не сте виждали през живота си, придружили сте я до дома й, който се намира на цели два часа път, и когато сте открили, че там е бил извършен грабеж с взлом, вие великодушно сте я довели в собствения си дом, където тя е прекарала нощта.