Майкл Скотт - 13-те светини

Сара отвори скърцащата порта и се втурна по алеята за коли. Вървеше към входната врата и осъзнаваше, че сърцето й бие бясно, толкова силно, че й прилошава. Беше я страх. Опита се да се убеди, че всичко е наред. Ще вкара ключа в ключалката и ще отвори вратата, а Мартин ще дойде с препускане из коридора, облечен с футболния си екип, след това вратата на кухнята ще се отвори и майка й ще се появи — начумерена и недоволна, изненадана, че я заварват вкъщи толкова рано, и…

И на Сара щеше да й олекне.

Ключът лесно се превъртя в ключалката, покритата с плътен слой лак врата се отвори безшумно, като се завъртя на добре смазаните панти. Сара застана на прага, като гледаше накриво в полутъмния коридор и тъкмо отвори уста да повика някого от къщи, когато миризмата я блъсна с пълна сила. Сара си запуши устата и носа, като се опитваше да не диша сместа от зловония, нови аромати, които бяха напълно чужди на обичайния аромат на цветя в къщата. Тя разпозна някои миризми — горчивата смрад на урина и изпражнения и по-острата воня на повръщано. Но имаше и други — някакви тъмни, плътни, метални — такива, каквито тя не успяваше да определи точно.

Сара пристъпи в коридора. Под краката й се пенеше и джвакаше някаква течност. Тя вдигна крак и го изтри в бялото стъпало. По алабастровия мрамор остана петно в наситено тъмночервено.

Смразена от страх, Сара задиша учестено. Тя се опита да се успокои, като се самоубеждаваше, че това е някаква лудория, нещо, което нейните хора бяха измислили, за да си върнат, задето покани в техния дом напълно непознат човек. Докато се опитваше да се ориентира в миризмите, тя усети, че нещо капе върху нея в бавен, монотонен ритъм. Нещо горещо и плътно. Сара погледна нагоре.

Тогава започнаха писъците.

Сара садеше цветя за майка си.

Беше станала твърде рано като за събота сутрин и като за момиче в пубертета, но пък отчаяно се опитваше да угоди на постоянно нервната си майка, затова изяви желание сама да засади луковиците. Тя зарови ръце в топлата пръст и почувства с малките си пръстчета нещо необичайно мокро. Като извади ръцете си от калта, кафявата земя бе станала наситено кървавочервена. Сара внезапно падна назад и забеляза, че цялата градина е покрита с кървавочервени цветя, които се бяха смесили с части от разчлененото тяло на покойния й баща. Тя неистово се опитваше да обере крехките цветя, да събере разкъсаното му тяло, но венчелистчетата се разпаднаха като разкъсани парцали кожа, които разкриваха бледа мокра плът, подаваща се отдолу, от ръцете й капеше кръв и чертаеше причудливи орнаменти, напомнящи йероглифи…

Навсякъде около нея цъфтяха цветя, кое от кое по-противно, всичките до едно кървавочервени, нашарени с матовобяло.

Имаше кръв.

Толкова много кръв.

Тя никога не беше виждала толкова много…

— Госпожо Милър?… Госпожо Милър?… Сара?

Гласът беше мъжки. Ведър и жизнерадостен. По-възрастен, отколкото гласа на брат й… светла коса, почерняла от кръв… но по-млад, отколкото на Джеймс… сини очи, излезли от орбитите…

Сара Милър се изправи с писък, който раздра гърлото й. Тя не преставаше да пищи, като поемаше дъх на нервни пресекулки, кръвта блъскаше в слепоочията й, усещаше метален вкус в устата си, същата метална миризма на кръв, с която бе пропита цялата къща.

Край нея се чуваха гласове, някакви официално изглеждащи хора с бели сака, угрижени лица, ярки светлини. Сара едва-едва си даваше сметка за тях. Ръката й запари, сякаш нещо я ужили, тя погледна надолу и видя как една от фигурите с бели сака забожда игла в ръката й.

Сара не си даваше сметка за тях, съзнанието й се изпълваше само с тъмните образи, ужасното видение, как майка й, разрязана на верев, лежи просната през кухненската маса, малкия Фреди пребит и заклан на стълбите, Мартин, който виси от полилея във фоайето… и Джеймс, Боже мой, какво бяха сторили с Джеймс? Имаше толкова много кръв. Толкова много кръв… Тя през живота си не беше виждала толкова много кръв…

Точно тогава иглата свърши вълшебната си работа и Сара заспа.

— Как се чувствате?

Лицето над нея се избистри, някакъв добросъвестен младеж с усмивка, в която личеше не само професионалната загриженост, но и нещо друго.

Очите на Сара бавно фокусираха и проследиха младежа, облечен в синя медицинска униформа. След като младежът обиколи леглото, тя постепенно осъзна къде се намира. Беше в болница, в отделна стая. Навярно е станала някаква злополука, но тя не помнеше нищо. Не изпитваше някакви болки, по нея нямаше тръбички, нямаше и пластири.