Майкл Скотт - 13-те светини

Сара облиза сухите си напукани устни. „Какво се е случило?“, опита се да изрече тя, но от устата й излезе само скърцащ шепот.

— Ще се оправите — успокои я младежът, без да отговори на въпроса й, вместо това й подаде чаша вода със сламка. Тя благодарно отпи, докато той вдигна лявата й ръка и й нахлузи ръкав за мерене на кръвно налягане. Като свърши с измерването на температурата и кръвното налягане, той вдигна таблата на леглото и й помогна да седне.

— Какво се е случило?

Пак без да й отговаря, той каза:

— Дошли са едни хора, които искат да говорят с вас. Смятате ли, че сте в състояние да говорите с тях?

Сара се помъчи да стане, но младежът я бутна леко да се облегне на възглавниците.

— От колко време съм тук? — попита Сара.

— Шестнадесет часа.

— Какво се е случило? — попита тя за трети път.

Младежът избягваше да я погледне в очите.

— У вас е станала злополука — най-сетне каза той. — Май някакво изтичане на газ, така казаха. Не зная нищо повече — добави бързо младежът, като се обърна, преди тя да успее да го пита още нещо.

Сара се загледа във вратата. Какво изтичане на газ? Не си спомняше да е имало изтичане на газ… но така или иначе тя не можеше да си спомни как изобщо се е озовала тук. Сара вдигна ръце и докосна лицето си — беше меко и влажно. Белези и натъртвания нямаше. Затвори очи и се опита да си спомни… но образите, които проблеснаха в дъното на съзнанието й бързо се разсеяха и оставиха след себе си единствено споменът за някакви тъмни сенки.

— Госпожо Милър?

Сара отвори очи, като инстинктивно разбираше, че младата мъжкарана с ниско подстригана в платинено коса, застанала до леглото, е полицайка. Зад нея някакъв по-възрастен мъж с издялано от камък лице се облегна на перваза на прозореца и я загледа напрегнато.

Жената посочи към възрастния мъж.

— Това е инспектор Фулър от криминалната полиция, а аз съм сержант Хийт, полиция — Лондон.

— Какво е станало? — прекъсна я Сара. Гласът й предрезгавя от усилието да говори и тя се закашля.

Сержант Хийт заобиколи леглото и й наля още вода.

— Моля ви! Какво е станало в моята къща? Никой нищо не ми казва.

— Ние се надявахме вие да ни кажете — каза рязко инспектор Фулър, като се отлепи от перваза на прозореца и застана до леглото, а големите му ръце, с изпъкващи от стискането кокалчета се вкопчиха в металната рамка на леглото. Устните му бяха толкова тънки, че почти не се виждаха.

— Младежът каза, че имало изтичане на газ…

— Нямало е никакво изтичане на газ — рече твърдо Фулър.

Сержантът седна на леглото до Сара.

— Какво си спомняте? — попита тихо тя, като се опитваше да улови и задържи вниманието на момичето. На Сара обаче й беше трудно да слуша.

— Ние знаем, че в сряда сутринта са ви се обадили по телефона два пъти, продължи сержантът. — Вие сте напуснали офиса веднага след второто обаждане, взели сте такси, от което след това сте слезли на „Оксфорд стрийт“ приблизително петнадесет минути по-късно. След това сте се качили на метрото на „Тотнъм Корт роуд“, сменили сте линията на „Виктория“ и сте тръгнали към къщи. В Кроули сте се върнали в около дванадесет и четиридесет и пет.

— А след това? — рязко я прекъсна инспектор Фулър. — Какво стана след това?

Сара го погледна с празен поглед. Същия въпрос си задаваше и тя. Нещо се беше случило. Нещо ужасно…

— Защо сте напуснали офиса толкова бързо? — попита сержант Хийт, като заби очи в лицето на Сара. — Кой ви се обади?

Телефонни обаждания. Гласът.

Картините танцуваха — тъмни и кървави.

— Телефонните обаждания? — леко я подтикна сержант Хийт.

— Мъжът… Някакъв мъж със странен глас, той каза… той каза, че у мен има нещо, което е негово, и че… — гласът й заглъхна.

— Та какво? — измърмори Хийт. — Какво каза той?

— Той каза, че неговите представители ще се обадят по обяд.

Хийт хвърли бърз поглед към Фулър, но възрастният мъж се беше втренчил в лицето на Сара Милър. Полицайката се обърна към Сара — притесни се Сара да не престане да говори.

— Този, който се обади — каза ли си името?

— Не, тоест, той не си каза името, но… мисля, че и аз не съм го питала — бързо изрече Сара. Тя имаше нужда да говори, защото когато спираше, образите, мрачните сенки се приближаваха до нея. — Но той знаеше… той знаеше как се казвам и къде живея. Той знаеше къде живея.

— Вие преди това някога изобщо говорили ли сте с този мъж?

— Не. Никога. Неговият глас не ми е познат. Той беше толкова дълбок, освен това имаше някакъв акцент, но не съм сигурна.