Майкл Скотт - 13-те светини

— Да, господине.

— Вие имате ли навика да прибирате разни непознати хора, госпожице Милър?

— Не, господине.

— Добре тогава, с какво толкова се отличаваше тази жена?

— Аз… не съм особено сигурна, господине.

Хинкъл сплете пръсти и бавно премести погледа си от гърдите на Сара някъде над главата й.

— Искате ли да знаете какво мисля аз, госпожице Милър? Мисля, че цялата тази работа смърди до небето. Вие напълно си давате сметка, че вашата позиция тук в най-добрия случай е слабичка и че вашата работа е, така да се каже, най-малкото безинтересна. Вие не се съобразявате с препоръките на по-висшестоящите служители. Смятам, че знаете, че при предстоящото преструктуриране на този отдел е възможно за вас да няма място. — Възрастният мъж пое дълбоко въздух и прокара ръка по оплешивяващото си теме. Някогашната коса в наситено кестеняв цвят бе преждевременно прошарена. Хинкъл беше грубиян, а в отдела бе всеизвестна истина, че най-любимата му работа беше да направи на салата някой служител на банката, особено ако служителят е от женски пол. — Аз мисля, че сте знаели, че тази жена е свързана със Сър Саймън и сте постъпили така с нея, за да спечелите благоразположението му.

Сара тъкмо се канеше да протестира, но в последния момент реши да замълчи.

— Можете да си вървите, но ще ви държа под око.

Сара поклати глава и бързо се обърна, преди възрастният мъж да види широката усмивка на лицето й. Тя задържа безстрастния израз на лицето си, докато бавно вървеше из външния офис под властния надменен поглед на госпожица Морган, племенница на Хинкъл и негова секретарка. Усмихваше се, докато крачеше по дългия ехтящ коридор. В момента, в който предаваше похвалата на Сър Саймън, Хинкъл имаше вид на човек току-що глътнал лимон. Първото нещо, което Сара трябва да направи, е да открие адреса на Сър Саймън и да му напише лично благодарствено писмо… Не, първото нещо, което ще направи, е да се свърже с Джудит Уокър и да й благодари, че се е обадила на един от старшите партньори. Вчера тя каза нещо на тема свързване с нейния началник, но Сара напълно бе забравила за това. Очевидно Джудит не беше.

Кабинката, в която Сара работеше заедно с още един младши счетоводител-ревизор, беше празна, а компютрите меко бръмчаха в иначе тихото помещение.

Тя потърси Джудит Уокър в интернет.

Излязоха десетки резултати. Всички обаче се отнасяха за нейните детски книги — приключенски разкази за младежката читателска аудитория заедно с редове от „Омагьосаната планина“ и „Мантията на вълшебника“ — които я бяха направили доста популярен автор. Адресът й естествено, не фигурираше никъде. По света има твърде много психари, които са готови на всичко, за да се домогнат до своето парче слава. Човекът, извършил погрома в дома на Джудит Уокър, може и да е бил един от нейните поклонници. И все пак, нима съществува човек, който да действа толкова разрушително? За Сара би било разбираемо, ако Джудит Уокър беше някоя рокзвезда или известна актриса, но тя беше една обикновена писателка за пораснали деца. Защо някой ще иска да й навреди?

Ако наистина иска, Сара беше сигурна, че ще намери адреса на Джудит, въпреки че в съзнанието й пропътуваното разстояние беше неясно и объркано. Тя помисли, че би могла да се опита да намери къщата й… но пък не беше напълно сигурна. А и винаги можеше да се свърже с издателя на Уокър, но беше малко вероятно хората от издателството да дадат адреса й, същото се отнасяше и за библиотеката, където е била предишния ден. В библиотеката сигурно имаха копие от избирателните списъци, съдържаща имената и адресите на хората, включени в тях, а Джудит беше казала, че е живяла в една и съща къща почти през целия си живот. Сара реши да отскочи до библиотеката през обедната почивка. Телефонът прекъсна мислите й.

— Ало?

— Бих искал да говоря с госпожа Сара Милър, ако обичате.

Сара моментално позна същия мъжки глас от преди малко.

— Вижте, аз не зная какви са тези шегички, но днес ми е изключително натоварен ден и бих ви била признателна, ако престанете да ме безпокоите.

— Госпожо Милър, уверявам ви, че не си правя никакви шеги с вас. И съм изключително разочарован, че все още сте на работното си място. Както вече казах, моите представители ще се обадят у вас по обяд. Според мен, ако тръгнете незабавно, все още ще имате време да ги хванете.

— Вие кой сте? Какво искате? — Сара почувства първите проблясвания на внезапен, неудържим страх и усети, че е разстроена и възбудена от зловещия тон на задоволство, промъкнал се в мъжкия глас.