Майкл Скотт - 13-те светини

Ръка за ръка, Сара и Оуен бродеха из миниатюрното село Мадок. Въпреки че още нямаше осем часа сутринта, селцето бе претъпкано с хора, повечето магазини вече бяха отворени, а главната улица, която бе правена за конски каруци и никога не бе разширявана, бе претъпкана с коли, минибусове и автобуси.

— Струва ми се, че не сме избрали най-подходящия уикенд да дойдем тук — викна Оуен в ухото на Сара, опитвайки се да надмогне шума наоколо.

Сара се ухили.

— Местните изглеждат леко шокирани — каза тя.

Двамата вървяха бавно по претъпканите улици и се радваха, че не познават никой, а ранното утринно слънце галеше лицата им. Но влажният провинциален въздух вече бе отровен от миризмите на горящо дърво и на безчет различни парфюми.

— Какво ще правим сега? — попита Сара. Тя едвам бе успяла да поспи в автобуса два часа и се чувстваше изтощена, а под клепачите й сякаш бе пълно с песъчинки. Имаше горчив вкус в устата и ушите й бръмчаха непрестанно.

— Ще похапнем — заяви Оуен, защото усещаше къркоренето на стомаха си. — И една проста закуска ще свърши работа. — Той спря пред една хлебарница и се загледа в закуските и сладкарските изделия. На вратата стоеше ниска, пълна, червендалеста стара жена със скръстени пред масивния си бюст ръце. Тя се усмихна на младата двойка и Оуен й кимна в отговор.

— Извинете?

— Кажи, момчето ми? — от тялото на старата жена се разнесе глас на малко момиченце с леко лирично звучене.

— Дошли сме тук за фестивала — каза Оуен, като понижи глас и накара жената да се приближи до него. Това бе един от номерата, които той често използваше, когато флиртуваше с по-възрастни жени. — Търсим място, където да отседнем. Можете ли да ни препоръчате нещо?

Червендалестата жена се разсмя гръмогласно.

— Ако не сте си направили резервация предварително, мисля, че никъде няма да намерите свободно място. Хотелът е пълен, а всички къщи за гости вече са заети. Чух, че и цялото палатково село е резервирано. Може би ще намерите нещичко в Дънтън — добави тя.

— Така ли? Ами, благодаря ви все пак — усмихна се Оуен. — Мисля засега да спрем и да си купим от вашите хлебчета. Ухаят фантастично.

— А на вкус са даже още по-хубави — рече просто жената. Оуен я последва в магазина и примигна в мрака. Той вдишваше дълбоко, за да усети аромата на топлия хляб. — Ухае като в кухнята на леля ми!

— Леля ви обича ли да пече тестени неща?

Оуен кимна и внезапно загуби гласа си, гърлото му се сви, а очите му се напълниха със сълзи.

— Това е от брашнения прах — каза благо жената.

— Леля ни Джудит много обичаше да прави сладкиши — намеси се бързо Сара. — Всъщност… — Тя спря и се огледа. — Вашата хлебарница от колко време е на това място?

— Дядо ми я е отворил през 1918 г., когато се върнал от войната. Първата световна война — добави тя. — Защо питате?

— Леля ни е била евакуирана във вашето село през войната и много обичаше да разказва за прекрасната хлебарница в него. Интересно дали не е говорила за този магазин?

— Това е единствената хлебарница в селото — очите на старата жена блеснаха. — Тя трябва да е била. Майка ми и лелите ми я въртяха. — Жената се облегна с дебелите си ръце на тезгяха като побутна стъклената табелка „Не се облягай!“ настрана. Поклати глава и се усмихна на спомените си. — Аз си играех с евакуираните деца. Как беше името на леля ви?

— Джудит Уокър — каза тихо Сара.

Хлебарката се намръщи и погледна косата на Сара.

— Не мога да си спомня за нито едно червенокосо момиче…

— Леля ми имаше блестяща черна коса. Аз съм взела този цвят по линия на роднините на баща ми. Той е уелсец — обясни Сара.

— А, уелсец. От тук ли?

— От Кардиф. Казвам се Сара. Това е моят… брат, Оуен.

— Оуен — а, това, разбира се, е едно хубаво уелско име. Виждам, че си приличате — добави жената. После поклати глава. — Боже, като си спомня за онези дни през войната. Разбира се, никога не бих го казала, но това бе най-щастливия период от живота ми. И Мили Бейли, едно от евакуираните момичета, беше най-добрата ми приятелка. — Жената извърна главата си и погледна през вратата към тълпите, които се носеха в неспирен поток край магазина, без да ги вижда, потънала в спомените си. — Горката Мили, това щеше да й хареса. Тя отдавна си отиде. А как е леля ви Джудит?

— И тя си отиде. Съвсем наскоро — отвърна Оуен. — Това е една от причините да дойдем тук. Минаваме през местата, които са били важни за нея.

— Спомените са важни — каза старата жена.