Майкл Скотт - 13-те светини

Част от фоморите останаха в Британия, защото пътят им бе преграден от едно изпълващо ги с ужас още невъзмъжало момче, което владееше сила, чиито граници самото то не осъзнаваше напълно. Като използва магията на елементите, по-стара от човешката раса, той унищожи последните фомори, запечата портата между световете и я заключи с тринадесет осветени думи и тринадесет осветени предмети. Нищо друго освен Тринадесетте думи и Тринадесетте светини не можеше да отключи портата.

В течение на две хилядолетия Демонският род седеше зад портата, чакаше в подредени бойни редици и кроеше планове за бягство.

Много пъти демоните почти успяваха да разбият защитите и на няколко пъти един или няколко от ключовете се превъртаха в ключалката, давайки им възможност да зърнат невиждани чудеса от другата страна на портата — но въпреки това светините удържаха портала затворен.

Но сега Демонският род знаеше, че времето му наближава.

Демоните се събираха. Усещаха присъствието на единадесет светини… и знаеха, че много скоро ключовете ще се превъртят.

Този път нямаше кой да ги спре. Йешуа и неговият род отдавна си бяха отишли.

Този път нямаше кой да застане на пътя им.

Оуен изскимтя в съня си и Сара се събуди.

За миг тя изпита ужас от това, че не знае къде се намира — образите от сънищата й се смесиха и се усукаха около нея, докато не осъзна, че седи с лице, притиснато към студения, влажен прозорец, и вдишва спарения въздух на автобуса. Оуен беше седнал на седалката до пътеката, главата му бе облегната на рамото й, под спуснатите му клепачи очите му сякаш танцуваха.

Сара се изправи внимателно, като потрепваше от болка в схванатия си врат и рамене, за да не събуди Оуен. Торбата, която пазеше Счупеният меч, лежеше на пода между краката й и тя усещаше топлината на меча през брезентовото платно. Сара избърса с ръка замъгления прозорец и хвърли поглед към тъмнината навън, опитвайки се да се ориентира докъде са стигнали. Но автобусът се движеше по безлична отсечка от магистралата и тя не успя да види нищо.

По пътя почти нямаше коли — едно „Волво“ бавно изпревари автобуса и Сара зърна за момент жената, която дремеше до шофьора, а върху лицето й хвърляше зелени отсенки отразената светлина от контролното табло, и две изнемощели от умора деца на задната седалка, клюмнали едно върху друго. Тя усети, че се усмихва на тази съвсем обикновена сцена… нормални хора в един нормален свят, несмущавани от мечове, светини и демони… точно какъвто беше нейният свят преди една седмица. Почти несъзнателно тя пъхна ръка в торбата и докосна меча, за да получи утеха от топлия метал.

Ако приеме съществуването на светините и Демонския род, значи трябва да приеме, че цялата история на света е грешна. Сара поклати глава, сякаш за да изхвърли тази мисъл от главата си, защото усещаше, че тя ще я поведе по път, по който тя не искаше да поеме — пътя на лудостта.

— Пристигнахме ли вече? — Оуен я погледна със замъглени от съня очи.

— Още не. Извинявай, не исках да те будя.

Оуен отново облегна глава на рамото й и сякаш това бе най-естественото нещо на света, тя сложи ръка върху раменете му и го придърпа към себе си.

— Къде сме? — измънка той, а гласът му завибрира в гърдите й.

— Не знам точно — тя погледна часовника на ръката си. — Сега е точно два и половина, така че пътуваме от два часа и половина. Трябва да сме минали повече от половината път.

Оуен измърмори нещо, но преди да успее да го помоли да повтори, тя усети как раменете му се отпускат в кроткия ритъм на съня.

Качиха се на автобуса от една странична улица срещу арката Марбъл Арч, близо до Хайд парк. Избраха си един от редицата туристически автобуси, паркирани по протежение на улицата и обозначени с табели „Първи международен келтски фестивал на изкуствата и културата «Денят на Вси светии»“ на предните си прозорци. Сара и Оуен бяха при автобусите към дванадесет без петнадесет. Мястото бе претъпкано с мърляви студенти, а тротоарът бе задръстен със спални чували и раници. Двамата се вписаха идеално сред тази картина с мръсните си намачкани дрехи. Точно в дванадесет без десет, вратите на автобуса се отвориха със съскане и Оуен и Сара се наредиха на опашката. Настаниха се в задната част на автобуса.

Потеглиха точно в първата минута след полунощ и автобусът се изпълни с дрезгави одобрителни викове. През първия час от пътуването се чуваше вяло пеене, печален келтски вой, от който сякаш плъзнаха мравки по кожата на Сара, а някой близо до предната врата на автобуса изсвири една натрапчиво красива мелодия на малка свирка, но след това автобусът бързо утихна — пътниците задрямаха, решени да пазят силите си за фестивала.