Майкл Скотт - 13-те светини

Сара извади от чантата бележките на Джудит Уокър и се опита да ги прочете. Но опитът да се съсредоточи върху паякообразните криволици на ръкописа под редуването на кехлибарена светлина и тъмнина само й докара само леко гадене. Тя затвори тетрадката и я върна обратно в торбата.

Имаше толкова много въпроси и толкова малко отговори.

Възрастната дама е била Пазител. Повечето Пазители, ако не и всички, са били убити, заклани по някакъв ритуален маниер от някой колекционер на предметите. Следователно, можеше да се заключи, че същият този човек сега е по следите на нея и Оуен и те биха могли да очакват да ги постигне точно същата страховита смърт. Или поне Оуен можеше да очаква това, понеже той е Пазител, а тя не е.

Но ако тя не е Пазител… тогава какво е?

Беше ли нейната роля нещо повече от тази на случаен невинен свидетел, хванат в нещо, над което няма никаква власт? И какво означават сънищата й? Странните сънища за момчето Йешуа? Понякога й се струваше, че момчето сякаш говори точно на нея и тъмните му очи я пронизваха до дъното на душата й.

А демоните… те истински ли бяха или тя просто полудяваше? И дали сега не лежи в леглото в някаква болница, а всичко останало е просто предизвикан от лекарствата унес?

Тя взе да се моли да е така, защото ако не беше, то последиците бяха почти невъзможни и ужасяващи за разбиране.

Вивиен освободи съзнанието си и то се плъзна извън тялото й.

Тя се изви и погледна надолу към спящото си тяло, бялата й плът се открояваше върху черните чаршафи, които Ахриман обичаше. Ръцете й лежаха кръстосани върху големите й гърди, като дясната ръка стигаше до лявото й рамо, а лявата й длан си почиваше върху дясното рамо. Глезените й също бяха кръстосани. Въпреки че пътуваше из равнината на Астрала още от дете, и досега й се струваше зловещо да гледа надолу към себе си и да знае, че само най-слабата нишка — ефирна и златиста — свързва тялото й с нейния дух.

Именно това бе един от малкото образи, които повечето хора отнасяха със себе си от света на Астрала — как се реят над своето собствено тяло. Малцина от човеците знаеха, че духът им броди на свобода из Астрала, докато те спят, и че техните сънища са частици от приключенията им в сивия Друг свят.

Вивиен се издигна до следващото ниво на Астрала и моментално броят на формите намаля. Тя се отнесе още по-нагоре и фигурите станаха съвсем редки, въпреки че сега имаше следи от други присъствия, нечовешки форми в Астрала — Ка 20 20 „Ка“ е една от душите на човека според египетската митология. — Б.пр. . Вивиен отдавна се беше научила да ги пренебрегва, защото разбираше, че много от тях са просто сенки на отдавна починали хора, потрепвания на могъщи съзнания, които са оставили отпечатъци в тъканта на Астрала, но няколко от тях бяха наистина чуждоземни присъствия, напълно непонятни.

Обичайните форми и фигури, както и повечето от светлините и присъствията наоколо изчезнаха. Тогава Вивиен се съсредоточи върху издайническите силови сигнали на светините, които бяха като проблясващи спирали. Въпреки че светините бяха защитени с щит и заключени с олово и древна магия, имаше достатъчна светлина, която бележеше присъствието им, а право под нея равнината на Астрала се обсипа с призрачните образи на единадесет от светините.

И тогава, движейки се през хълмистия сив пейзаж се приближиха още две.

Вивиен се насочи към двете светини и пропадна през нивата на Астрала, докато не започна да вижда физическия свят — света на плътта — под себе си.

Тя видя Оуен Уокър и Сара Милър в един претъпкан автобус да пътуват към Мадок. Те носеха Счупения меч и Рога на Бран. Последните две светини.

Докато се отдръпваше назад, Вивиен усети, че въздухът около нея е изпълнен с присъствия на Ка. Тя зърна образи на мъже и жени в дрехи от различни векове — воини, облечени в ризници, и жени, обвити в кожи. Те се бяха събрали в Астрала и напрегнато наблюдаваха двойката… а след това, като по команда, се обърнаха и погледнаха Вивиен и вълната отвращение, която се изля върху нея, изпрати духа й обратно към собственото й тяло.

Вивиен рязко отвори очи и откри, че се чуди кого точно мразеха те: Оуен и Сара… или нея самата.

— Е, какво става? — попита Ахриман. Той седеше на един стол с висока облегалка, опрян до стената. Под първите сребристи живачни проблясъци на зазоряването фигурата му изглеждаше злокобна.

— Идват с автобус, който кара хора на фестивала. Ще бъдат тук до един час.