Майкл Скотт - 13-те светини

— Следят ни! — измърмори тя и влезе в крачка с него.

— Знам!

— Да ти хрумва кой или какво ни следи?

— Прекалено много неща ми хрумват. Надявам се и се моля това да не е нищо такова.

Сара устоя на изкушението да се обърне назад.

— Може би сме изпуснали разклонението — предположи тя.

Двамата се лутаха из гората от няколко часа, но не откриваха нищо, което да наподобява пещера.

Оуен хвърли поглед между дърветата.

— Мисля, че не сме. Това е единствената пътека отляво на моста и следите почти не се виждат — напомни й той. — Струва ми се, че виждам някаква могила отпред. Може би това е могилата, за която пише леля ми в дневника си.

— Въртим се в кръг — потиснато каза Сара. — Не е тук.

— Не губи надежда.

Един гълъб прелетя през дърветата и изплаши две свраки, които изпляскаха с криле и литнаха във въздуха. Двамата подскочиха.

— Това трябва да е могилата! — настоя Оуен. Той се отби от пътеката и тръгна между дърветата, за да съкрати пътя към затревената могила, покрита с глог и бодлива зеленика.

Сара беше по-предпазлива и го последва бавно, като се привеждаше под ниските клони и тайно се опитваше да надзърне назад. Тя зърна за миг някаква неясна фигура, която се плъзгаше покрай дърветата.

Почти подминаха входа на пещерата, но в един момент Оуен осъзна, че сенките са някак по-гъсти зад една странна завеса от листа и виещи се пълзящи растения. Сара, която крачеше зад него и вече държеше меча в готовност за бой, се ужаси, когато Оуен изведнъж изчезна.

— Оуен! — гласът й прозвуча като дрезгав, стържещ шепот.

Една ръка се показа измежду преплетените листа и я дръпна навътре. Сара наведе глава, мина през завесата от листа и се озова в голяма естествена пещера. Листата скриваха отвора, светлината, която минаваше през тях имаше зеленикав оттенък и изпъстряше стените с петна сякаш пещерата бе под водата.

Пещерата изглеждаше почти така, както Джудит Уокър я беше описала. Полукръгла, с грапави дървени рафтове, закрепени за стените и богато украсена с резба ниша за кутия в единия ъгъл. Очевидно пещерата не бе използвана от десетилетия. Плътен слой прах, нашарен с множество следи от животни и осеян с мишини, покриваше пода, а гъсти, прозирни паяжини се простираха по почти всички празни рафтове. На един от рафтовете в самото дъно на пещерата имаше купчина от месни консерви, повечето от които носеха етикетите на фирми, напуснали този бизнес преди десетилетия. Напукани пожълтели останки от свещ все още стояха залепени за опръсканата с мазни петна скала покрай леглото.

— Имам чувството, че някога съм бил тук — прошепна Оуен. — Всичко ми се струва познато.

Сара кимна и тя си мислеше същото.

Оуен се завъртя и я погледна.

— Ти нали схващаш какво значи това!?

Тя се взря в него с невиждащи очи.

— Ако пещерата е истинска и ако светините наистина съществуват, тогава трябва да приемем, че и всичко останало, за което леля ми разказва в дневника си, също се е случило. И Амвросий е съществувал.

Листата прошумоляха, клоните изскърцаха и една фигура се очерта на вратата.

— Амвросий наистина съществува!

Сара се завъртя като вихрушка, вдигна меча, а счупеното му острие проблесна и зеленият пламък по него запращя.

— Аз съм Амвросий.

Рошавият, едноок старец, който пристъпи в пещерата, бе по-нисък от Оуен и бе облечен в парцаливи останки от военна униформа и твърде големи за него маратонки. Носеше на гърба си дрипава торба.

— За мене е удоволствие най-после да се запозная с вас. Предполагам, че вие сте Оуен Уокър, а вие… вие сигурно сте Сара. Сара Милър. Enchanté 23 23 Много ми е приятно (фр.). — Б.пр. . Да — продължи той, като забеляза, че двамата мълчат изумено. — Знам вашите имена. И не само тях… а и много други неща — старецът наведе глава в някакъв нелеп поклон, след което внезапно протегна лявата си ръка към меча.

Той докосна древния предмет с показалеца си. Снопчета изумрудена светлина изникнаха и започнаха да искрят и пукат леко, като се виеха и усукваха около ръката му и криволичеха нагоре към рамото.

— А ти? Знам и твоето име. Ти си все така могъщ и все така силен, нали, Дирнуин? — измърмори старецът. — И все така гладен.

— Гладен ли? — попита Сара.

— Дирнуин винаги е гладен. Последният път, когато стоях на това място — продължи старецът с охота като се движеше из пещерата и възлестите му пръсти докосваха рафтовете, а ръцете му галеха гладките камъни, — подарих на тринадесет момчета и момичета светините на Британия. Тогава си мислех, че най-сетне виждам края.