Майкл Скотт - 13-те светини

— Има едно нещо, което би трябвало да видиш — каза Йосия.

Йосия поведе Йешуа и телохранителите му през димящите останки на селото, като стъпваше върху овъглени буци месо, които някога са били хора. Един от телохранителите забеляза, че някаква страшно изгоряла фигура все още се движи и наситено розовата уста се отваря и затваря насред почернялото лице. Той заби копието си в нея, без да се интересува дали това е човек или демон — никое същество не заслужава да страда по този начин.

В средата на селото имаше кладенец — кръгъл отвор в земята, чиито стени бяха издигнати от недодялани тухли, изпечени от кал и слама. Част от най-кървавите сражения бяха проведени край това място и земята бе хлъзгава от кръвта на чудовищата. Йосия се отправи към кладенеца и посочи надолу. Момчето се наведе през ръба и надникна, после бързо отдръпна главата си, а очите му се насълзиха от смрадта.

— Какво е станало тук? — попита то, като кашляше.

Йосия поклати глава.

— Доколкото ни е известно, кладенецът бе натъпкан с телата на деца, здраво обвити в слама. Бог знае колко от тях бяха хвърлени долу. Може би чудовищата са подпалили кладенеца… а може и част от небесния огън да го е възпламенил — меко добави той.

Като си пое дълбоко дъх, Йешуа отново се надвеси над кладенеца и надзърна вътре. Мръсен слой мазнина клокочеше над водата и овъглени останки от слама бяха залепнали за стените на кладенеца заедно с провиснали ивици от нещо, което приличаше на изгорена животинска кожа, но за което Йешуа знаеше, че е било човешка плът.

— Това е мястото — прошепна той. — Тук има отвор, мъничка пукнатина, която ще стигне. — Той залитна назад, като търкаше с ръце очите си. — Щяха да напълнят кладенеца с девствени деца, а останалите щяха да ги натрупат на купчини покрай него и после, през нощта, щяха да подпалят цялото място. Тази погребална клада щеше да гори в този свят и в следващия, като разкъса на части тъканта на световете и отвори пътя на тварите… — гласът на момчето стихна. — Пристигнахме навреме.

— Можем ли да запечатаме отвора? — попита Йосия.

— Може би — каза неуверено Йешуа. Той направи няколко стъпки към ръба на кладенеца и отново погледна вътре.

В този миг оттам изскочи ръка с животински нокти и се уви около гърлото му.

Докато двама от телохранителите мушкаха мазната вода, другите двама се нахвърлиха върху ръката, отсякоха я до лакътя, а пръстите останаха обвити около шията на момчето. Йешуа се олюля, отстъпи назад и захвърли ръката далеч от себе си — пръстите продължиха да дращят и помръдват на земята, докато един от стражите не счупи костите им с крак.

— Усещам тяхната немощ — каза мрачно Йешуа, като предпазливо опипваше врата си. — Те са наблизо… толкова близо — армия, каквато никога не сте виждали. Тя би унищожила хората от този свят завинаги.

Двама фомори изскочиха от водата, а дългата им сплъстена коса бе заплетена в уродливите им тела. Телохранителите ги съсякоха, преди съществата да успеят да се изкатерят до ръба на кладенеца.

— Не мога да поправя дупката — каза меко Йешуа, — но ще я запечатам.

Той се обърна и погледна сериозно вуйчо си.

— Но някой, който заслужава доверие, трябва да остане тук, за да сме сигурни, че печатите никога няма да бъдат счупени.

— Отворът на кладенеца бе покрит и земята над него бе осветена с древна магия — продължи тихо Амвросий.

Късната утрин се бе превърнала в ранен следобед, докато той разказваше, а светлината нахлуваше вътре през потъналия в зеленина балдахин, покрил отвора на пещерата, и оцветяваше всичко в изумрудено зелено.

— След това Йешуа използва тринадесет предмета, които вуйчо му бе донесъл на своя кораб, за да ги изтъргува срещу калай: нож, пиала и поднос, точило, пурпурен плащ от червени пера, котел, шахматна дъска, копие, мантия, кошница, колесница, оглавник… и рог, и меч — добави той с усмивка.

Оуен вдигна ловния рог, а Сара почувства как мечът помръдна в ръцете й.

— Йешуа напои с част от спояващата магия земята около кладенеца, а с останалата част от нея — предметите, които благослови и освети. Те станаха ключове. И само тези тринадесет ключа могат да отворят тринадесетте печата, които той сложи над кладенеца. След това избра наслуки тринадесет мъже и жени, даде на всеки от тях по една светиня и ги изпрати да вървят по пътя си. Докато всеки от тях пазеше светинята и вярваше в нея, тя щеше да му носи голямо богатство. Освен това, тя трябваше да се предава от баща на син, от майка на дъщеря, без да се прекъсва кръвното родство. Той направи вуйчо си Йосия Пазител на светините и го натовари със задачата да бди над Пазителите, но и — Амвросий тихо се засмя, — го обрече да остане жив завинаги, за да не позволи Родът на демоните някога отново да има достъп до този свят.