Джанин Фрост - На крачка от гроба

По дяволите! Скочих от леглото и изтръгнах заварената метална преграда, удряйки с нея ръката, насочила пистолета към мен. Чу се изпукване на кости. Продължавайки същото движение, ударих капачките на колената на Дон и грабнах пистолета от ръката на Брадли, насочвайки го към главата му.

— Писна ми да стрелят по мен, а и някой трябва да ви научи, момчета, че в болница трябва да проявявате малко уважение!

Дон, паднал по лице на пода, се извърна бавно, за да ме погледне. Изражението на лицето му издаваше неподправено задоволство.

— И ти си просто нормално момиче и такива неща като вампирите не съществуват, така ли? Това бе най-невероятното нещо, което някога съм виждал. Та ти бе просто замазано петно. Тейт дори нямаше време да се прицели.

Сърцето на Тейт Брадли туптеше забързано и от порите му засмърдя на страх. Някак се досетих, че да се страхува не е нормално състояние за него.

— Какво искаш, Дон? — Значи това бе малкото му изпитание, а аз го бях преминала с отличие.

— Моля те, би ли пуснала Тейт? Можеш да задържиш пистолета, не че ти е нужен. Очевидно е, че и невъоръжена си по-силна, отколкото Тейт с него. Приеми го като знак на добра воля.

— И какво може да ме спре да пръсна черепа му в знак на моята добра воля? — Тонът ми бе изпълнен със злоба. — Или твоя череп?

— Имам предложение за теб, което ще ти се иска да чуеш. Но ако съм мъртъв, няма да ми е много лесно да говоря.

Е, точка за него, за това, че остана хладнокръвен по време на криза. Внезапно освободих Брадли и го бутнах през стаята. Плъзгайки се по пода той се озова до Дон.

На вратата се почука.

— Сър, всичко наред ли е там вътре? — Охранителят звучеше разтревожен, но не надзърна в стаята.

— Всичко е наред. Остани на поста си, не искам посетители. Не отваряй вратата, докато не ти наредя. — Гласът на Дон бе уверен и силен, не издаваше болката, която блестеше в очите му заради счупените му колена.

— Ами ако грешиш? Ако великият войник ми беше продупчил главата? Щеше да ти е доста трудно да дадеш обяснение за това.

Дон ме изгледа преценяващо.

— Рискът си заслужаваше. Някога вярвала ли си в нещо толкова силно, че да си готова да убиеш заради него?

Щеше да бъде лицемерие от моя страна да кажа: „Не.“

— Какво е предложението ти?

Дон седна и трепна от болка заради колената си.

— Искаме теб, разбира се. Ти току-що изтръгна заварен метал и обезоръжи обучен войник, въпреки че бе окована с белезници за леглото си, и всичко това за секунда. Няма жив човек, който да е толкова бърз, но има много неживи, които са. След като видях стореното от теб, ми стана ясно, че нямаш против да убиваш тези същества. Всъщност много от тях вече си пратила на оня свят, но сега мнозина ще те търсят. Вече не си анонимна. Аз мога да поправя това. О, знаех, че на Оливър не му е чиста работата, много хора го знаеха, но не можехме да докажем нищо, защото всички агенти, които пратихме да го проучват, не се върнаха. Ти си различна. Тези същества ще си имат работа с някой от тяхната лига и всички обвинения, които ще повдигнат срещу теб заради случилото се няма да имат значение, защото Катрин Кроуфийлд ще умре, а ти ще започнеш нов живот. Ще разполагаш със собствен отряд и всичко останало, което ти е необходимо. Ще станеш едно от най-ценените оръжия, с които американското правителство защитава гражданите си от опасности, които те дори не могат да си представят. Не е ли това, за което си създадена? Не си ли го знаела винаги?

Леле, той беше добър, и ако Тими беше тук, щеше да се почувства доволен. Наистина имаше мъже в черно и току-що ми бяха предложили да се присъединя към редиците им. Замислих се за възможността и предимствата, за радостта от започването на нов живот, без да се притеснявам за полицията или за погребването на телата, или за необходимостта да прикривам истинската си същност от хората около мен. Само преди шест месеца бих била готова на всичко за такова предложение.

— Не.

Едносричната дума увисна във въздуха. Дон премигна.

— Искаш ли да се видиш с майка си?

Беше приел отказа ми прекалено лесно. Мътеше се нещо. Кимнах бавно.

— Тя тук ли е?

— Да, но ние ще я доведем при теб. Никога няма да ти позволят да минеш по коридора, размахвайки половината легло. Тейт, накарай пазача да доведе госпожа Кроуфийлд. Освен това помоли да докарат и инвалидна количка. Артритът ми май започнала се обажда. — С изражение на болка той погледна към колената си.

Жегна ме леко чувство на вина.