Джанин Фрост - На ръба на гроба

Преди всичко искам да благодаря на Бог. Никой друг няма търпението да изслушва безкрайните ми страхове, оплаквания и идеи, и то без да ме натоварва със сметки за успокояващи лекарства.

Моите най-искрени благодарности и на моята редакторка Ерика Тсанг за нейната подкрепа по време на писането на този роман и за големия й ентусиазъм.

Изразът „за всяко нещо са нужни хора“ важи и за книгите, затова дължа огромна благодарност на Томас Егнър за поредната прекрасна корица, на Бъзи Портър за популяризирането на моите книги, на Кари Ферон, Лиат Стелик, Изи Сога, Карън Дейви и останалите от всеотдайния колектив на издателство „Ейвън Букс“/ „Харпър Колинс“ за всичко, дори и за нещата, които вероятно не подозирам, че са направили за мен.

Благодаря на Мелиса Мар, Илона Андрюс и Тейт Шокър за техните безценни съвети как историята да стане по-интересна. Освен това дължа благодарност на Тейт Шокър, Ерин Хорн и Марси Фънъдърбърк за упоритата им работа по моя фен сайт. Дами, вие сте страхотни!

На почитателите на „Среднощен ловец“ искам да кажа, че тяхната подкрепа за тази поредица е невероятна. Благодаря ви много! Без вас нямаше да постигна нищо.

Изказвам своята признателност и на съпруга ми, родителите и семейството ми. Вашата подкрепа ми дава разсъдливостта да пиша и лудостта за нови творчески идеи. (Просто се шегувам. Може би.) Благодаря отново на Мелиса Мар, защото по лъкатушещите пътища най-добре се пътува с приятели.

Мъжът се усмихна и аз задържах погледа си на лицето му. Очите му имаха прекрасен светлосин цвят, който ми напомни за сибирско хъски, само че индивидът, които седеше до мен, не беше животно. Разбира се, не беше и човек.

— Трябва да тръгвам, Ник — казах аз. — Благодаря за питиетата.

Той погали ръката ми.

— Пийни още едно. Позволи ми да се порадвам още малко на красивото ти лице.

Едва потиснах смеха си. Какъв лъжец! Ако толкова харесваше лицето ми, очите му нямаше да са залепнали върху деколтето ми.

— Добре. Барман…

— Нека да позная. — Високият глас дойде от другия край на бара. Едно непознато лице се ухили срещу мен. — Джин с тоник, нали Жътварю?

Мамка му.

Ник застина. После направи това, от което се опасявах — побягна.

— Код червено! — извиках, втурвайки се след бягащата фигура. Облечени в черно тежковъоръжени мъже нахлуха в бара, изблъсквайки настрани посетителите.

Докато го преследвах, Ник запращаше по мен изпречилите се по пътя му хора. Крещящи, размахващи ръце тела ме блъскаха, правейки още по-трудни опитите ми да ги хвана и същевременно да метна сребърен нож право в сърцето на Ник. Един от ножовете ми се заби в гърдите му, но твърде далеч от сърцето. Въпреки това не можех просто да оставя тези хора да осеят пода като боклук. Ник може и да мислеше за тях по този начин, но не и аз.

Моят екип се разгърна, завардвайки всички изходи, като се мъчеше да избута от пътя си останалите посетители.

Ник стигна до другия край на бара и се огледа трескаво. От едната страна напредвах аз със сребърните си ножове, от другата бяха моите хора с насочени към него пистолети „Пустинен орел“.

— Обграден си — заявих, изказвайки на глас очевидното. — Не ме ядосвай, защото ще престанеш да ме смяташ за красива, когато побеснея. Пусни момичетата.

Той бе сграбчил две девойки, като ги бе стиснал за крехките вратове. Виждайки ужаса в очите им, направо кипнах. Само страхливците се крият зад заложници. Или убийците, като Ник.

— Ако ме пуснеш да си тръгна, ще живеят, Жътварю — изсъска той, като в гласа му вече нямаше романтика. — Трябваше да се досетя. Кожата ти е прекалено идеална, за да бъде човешка, въпреки че сърцето ти бие и очите ти не са сиви.

— Цветни контактни лещи. Съвременната наука е кучка.

Ледено сините очи на Ник избледняха и засветиха във вампирско зелено, а кучешките му зъби се издължиха.

— Беше нещастен случай — изкрещя той. — Не исках да я убия, просто пих твърде много.

Нещастен случай? О, сигурно се шегуваше.

— Забавеният й пулс би трябвало да те предупреди — отговорих аз. — Не се опитвай да ми пробутваш тези глупости, аз живея с вампир и той нито веднъж не е допускал грешка.

Ник пребледня още повече, ако това изобщо бе възможно.

— И щом ти си тук…

— Точно така, приятел.

Акцентът бе британски, а тонът смъртоносен. По гърба ми преминаха невидими енергийни вълни, когато хората ми се разделиха, за да направят път на Боунс — вампирът, на когото имах най-голямо доверие.