Джанин Фрост - На крачка от гроба

Чух свистене на гуми, взимащи завой. Вече ми оставаха само секунди.

— Това няма да се случи.

Той се усмихна.

— Ти няма да доживееш, за да го видиш. Ще те убия при самозащита. Още сега си представям заглавията: „Губернаторът храбро се справя с убийца при опит за покушение“. Довечера рейтингът ми ще се вдигне с дванайсет пункта.

— Итън — тихо казах, дочувайки тропота на многото крака, приближаващи къщата. — Погледни ме.

Позволих на очите си да засияят в зелено. Той се ококори, удивен, и в тази частичка от секундата, докато бе разсеян за миг, аз го нападнах, избивайки оръжието му, което падна настрана и стреля, без да нарани никого.

— Но ти кървиш… трябва да си човек, но очите ти… какво си ти? — прошепна той.

Изумруденият блясък осветяваше лицето му, ръцете ми се стегнаха около шията му.

— Аз съм Мрачният жътвар — изръмжах. Стъпките се чуваха точно пред вратата… — Или както Боунс би се изразил, Червенокосият жътвар.

Пречупих врата му тъкмо преди да отворят вратата. Когато половин дузина полицаи се изсипаха в стаята, блясъкът бе напуснал очите ми, а аз стоях с вдигнати ръце.

— Предавам се.

Пред болничната ми стая имаше трима пазачи, намирахме се на единайсетия етаж. Дори бяха опразнили тази част на крилото — досетих се заради тишината в съседните стаи. Явно взимаха на сериозно убийството на губернатора.

През цялата сутрин ме посещаваха доктори, които се дивяха и чудеха над мен, но това нямаше нищо общо с убийството, което бях извършила. Причината се криеше в начина, по който оздравявах. Трите огнестрелни рани бяха изчезнали в рамките на няколко часа. Раната от ножа също я нямаше. Следи от зъбите на Хенеси също липсваха. Всичките ми синини и драскотини ги нямаше. Дори система не можеха да ми включат, защото тялото ми непрекъснато отхвърляше иглата. Честно казано, вече се питах защо още не са ме преместили в обикновена затворническа килия, но след случилото се с Айзък не се оплаквах от липсата на полицейски транспорт.

По обяд отново чух стъпки да приближават стаята ми. Някой каза: „ФБР“. Последва кратка пауза и после вратата се отвори.

В стаята влезе мъж. Беше на около петдесет, среден на ръст, с оредяваща сиво-черна коса. Очите му бяха същия сив цвят като косата му, но в никакъв случай не бяха безизразни. Искряха от интелект. Придружителят на непознатия затвори врата зад тях, той беше значително по-млад, навярно малко под трийсетте. Имаше много късо подстригана кафява коса и нещо в начина, по който се движеше ми подсказа, че е военен. Очите му бяха тъмносини и погледът му се прикова върху мен с подчертан интерес.

— ФБР, а? Леле, не е ли това подобаваща чест за мен? — Не им бе нужен свръхестествен слух, за да доловят сарказма в гласа ми. По-младият ме изгледа сърдито.

Сивокоско се усмихна и се приближи с протегната ръка.

— Ти може и да не го чувстваш така, но за мен определено е чест. Казвам се Доналд Уилямс, а това е Тейт Брадли. Ръководя звено във ФБР, наречено „Отдел за паранормални явления“.

С неохота се здрависах с него, доброто ми възпитание не ми позволи да не го направя. Кимнах към Тейт Брадли.

— Ами той? Той не е от Бюрото… няма целулит, нито шкембе.

Уилямс се разсмя, разкривайки леко пожълтели зъби от употребата на прекалено много кафе или цигари.

— Точно така. Тейт е сержант в специалните части, в един много специален техен отряд. Днес той е мой бодигард.

— Защо ви е нужен бодигард, агент Уилямс? Както виждате, окована съм с белезници за леглото. — За да подчертая думите си, разтраках белезниците си пред него.

Той се усмихна добродушно.

— Наричай ме Дон. Предпазлив човек съм. Затова и Тейт носи колт четирийсет и пети калибър.

Младият мъж ми показа дръжката на оръжието, пъхнато в кобура под мишницата му. Усмихнах му се леко и той ми отвърна с неприятелско оголване на зъбите.

— Добре, разтреперих се. Явно много се уплаших. А сега, какво искате?

Не че не можех да се досетя. Най-вероятно искаха самопризнание, че съм убила губернатора, мотив, и така нататък, но аз възнамерявах да мълча и при първа възможност да се разкарам от тук. Боунс щеше да се появи скоро, въобще не се съмнявах, и заедно с майка ми щяхме да избягаме и да се скрием. Двама от вампирите се бяха спасили и за майка ми бе прекалено опасно да продължи живота си както досега в случай че последваше отмъщение заради кървавата баня, която бях сътворила заедно с Боунс. Отмъщение от страна на вампирите и политиците.