Джанин Фрост - Обречена на ранен гроб

Не отвърнах очи от изумрудения поглед на Грегор. Нито когато той изрита отрязаната глава на Родни към майка ми, нито когато тръгна към мен с ритмична, незабързана крачка.

Като на сън, спрях да тичам. Пуснах ножовете си и гледах как Грегор идва. Чух викът на Боунс, но той звучеше сякаш от далеч. Глухо туптене започна в гърдите ми и осъзнах, че сърцето ми бие отново, но дори това нямаше значение. Всичко, върху което можех да фокусирам, беше неподправената ненавист изливаща се през вените ми, надигайки се във все по-бурни вълни, докато се почувствах сякаш ще експлодирам на място.

Затова не ми се стори необичайно, когато тревата около мен избухна в пламъци. През червената мъгла, която падаше над зрението ми, това имаше логика. Тревата не трябваше да съществува, за да е способна да погълне кръвта на Родни. Къщата, която Грегор използва да измъчва и убие майка ми, не трябваше да съществува. Всъщност, всичко тук трябваше да изгори. До.

Последното. Нещо.

Оранжево-червени пламъци препуснаха през ниската трева, за да докоснат стените на къщата, заплитайки се, за да покрият покрива в гърчещ се килим от пламъци. Тогава тревата около Грегор стана горяща арена, покарала нагоре по краката му. Достави ми удоволствие да видя краката на Грегор в пламъци, но не беше достатъчно. Исках да видя кожата на Грегор да пращи и да се разцепва. Да видя всичко около него да гори в тлееща пепел. И го исках сега.

Дърветата до мен избухнаха, но не отклоних поглед от Грегор. Гори. Гори. Това беше всичко, за което съзнанието ми беше способно да мисли. Нищо не изглеждаше реално вече. Нито майка ми, която плачеше над тялото на Родни с ужасени, съсипани ридания, нито Грегор, който крещеше докато пламъците покриваха цялото му тяло.

— Катрин, спри! — извика Грегор.

Част от мен беше слисана. Защо Грегор мислеше, че аз съм отговорна за този чудесен огън? Спейд трябва да бе сложил няколко нови експлозива по пътя си на влизане. Или Боунс.

Трябваше да измъкна майка ми от тук сега, когато Грегор беше зает да гори. Но не можех да помръдна. Тези топли, възхитителни вълни на гняв пулсиращи през мен, ме приковаваха на място. Гори. Гори.

— Котенце!

Гласът на Боунс ме изтръгна от транса. Погледнах към него, изненадана, че изглежда боядисан в червено и синьо. Както и всичко останало. Боунс изтръгна острието си от вампира пред него и го хвърли настрана. Нищо не закриваше гледката ми към него и видях как лицето му се стегна от шок.

Погледът му беше закован на кръста ми. Погледнах надолу — и ахнах. Ръцете ми бяха сини от лакътя надолу, покрити с пулсиращи пламъци, които някак не можех дори да почувствам. Оранжево и червено хвърчаха от ръцете ми, изгаряйки всичко по пътя ми, от стъпалата ми чак до покрива на къщата.

Боунс изтича при мен, дръпвайки ме силно към себе си, игнорирайки пламъците, които продължаваха да изникват от мен.

— Чарлс, вземи Джина! — извика той, след което краката ми внезапно се отделиха от земята.

През червено-синята мъгла над зрението ми, видях Спейд да сграбчва майка ми и да се изстрелва във въздуха. Грегор и къщата все още горяха под нас, но дори сега виждах Грегор да се търкаля върху не горящата част от земята, гасейки старите пламъци достатъчно бързо, за да не позволи новите да го погълнат.

Убиец, помислих си, когато яростта отново нарасна в мен. Червеното обгърна зрението ми и Грегор изпищя, търкаляйки се по-бързо, когато още пламъци избухнаха по него.

Облаците се преместиха, позволявайки един лъч светлина да обагри лицето ми. Удари ме като ритник със завъртане в главата, прояснявайки част от червеното ми зрение. В същия момент Боунс заби кучешките си зъби в шията ми, засмуквайки силно.

Последното нещо, което видях, бяха ослепителните цветове на зората, изглеждайки като пламъците, които продължаваха да горят на земята под нас.

Голи бетонни стени срещнаха погледа ми, когато очите ми се отвориха, след което една тъмна глава се наклони над моята.

— Добре ли си, Котенце?

Лицето на Боунс, набраздено със сажди. Всъщност в стаята се носеше тежка миризма на дим. Веднага погледнах ръцете си. Те бяха отпуснати на корема ми, бледи и невинни. Може би съм си въобразила случилото се.

Седнах толкова бързо, че ударих главата си в тази на Боунс. Менчерес стоеше няколко крачки назад в малка стая, в която разпознах стая за хващане на вампир.

— Спокойно, любов — каза Боунс, успокоявайки с ръцете си моите.

Надявах се, че съм припаднала след детонациите и всичко след това е било един ужасен сън.