Джанин Фрост - Обречена на ранен гроб

Ръката на Боунс се стегна върху ножа. Менчерес все още не помръдваше. Чаках, чувствайки се сякаш сдържах дъха си, макар че вече не дишах.

Ръката му проблесна и ножът се мушна обратно на мястото си на колана му.

— Заслужих смърт от теб веднъж, Менчерес, но въпреки това ти ме остави да живея. Сега аз те оставям да живееш, така че сме квит. Но ме излъжи или използвай мен или нея отново и това ще се промени.

Боунс отстъпи назад. Помислих, че Менчерес се отпусна малко, от облекчение или от изненада, не бях сигурна. Тогава Боунс седна до мен, поставяйки ръка на моя все още безполезен крак.

— Без повече тайни. Как тя има такава сила? Тя е твърде млада и не го е наследила от мен, така че как е възможно?

Менчерес прокара ръка през дългата си тъмна коса преди да отговори.

— Вампирите пият човешка кръв, за да поемат живота от смъртни, какъвто те вече нямат. Обаче тя не пие човешка кръв, защото не е наистина мъртва.

Ченето ми увисна. Боунс не реагира.

— Продължавай.

— Сърцето й бие, когато емоциите й ескалират — продължи Менчерес. — Доказателство, че животът все още продължава да се държи в нея. Заради този живот нейното тяло отхвърля човешката кръв, тъй като тя не се нуждае от живота в него. Но това, от което се нуждае тялото й, за да съществува, е сила. Точно както един умиращ човек поема силата във вампирската кръв, за да се промени, тя, бидейки вечно близо до смъртта, поема немъртва сила всеки път, когато се храни от други вампири.

Но аз съм се хранила само от Боунс… не, почакай. Влад.

Храних се от Влад, а той беше пирокинетик. Беше ли възможно да съм поела силата на Влад над огъня, пиейки неговата кръв? Трябваше да е така. Нищо друго не можеше да обясни фойерверките, мятани от ръцете ми, и вече забелязах, че всеки път, когато се хранех от Боунс, ставах по-силна. Далеч по-силна, отколкото трябва да бъде който и да е нов вампир.

Преглътнах.

— Грегор знае ли откъде имам такава сила?

— Виденията на Грегор не са толкова силни или толкова чести, колкото моите. Всичко, което той видя, беше твоята сила. Не знае източникът й. Вероятно е мислил, че се нуждаеш от време да се разраснеш в това, иначе щеше да те превърне във вампир на шестнадесет.

Познавайки Грегор го вярвах. Това също обясняваше защо преди Грегор не е бил уплашен, че ще използвам някое от тези взети назаем способности срещу него. Той не е мислил, че ще ги взема толкова скоро.

— Тези сили постоянни ли са? Или те ще, знаеш, избледнеят, ако не пия от вампири със специални способности повече?

Менчерес отмести поглед.

— Не знам — каза той. — Казах ти, не мога да виждам бъдещето вече. За теб… или за някой друг.

Тъй като нямаше какво повече да се направи за моето състояние, както мислех за това, отидох да видя майка си. През последните две седмици беше преминала през нещо по-лошо от ада. За да преодолея отказа на тялото ми да се движи, обаче, пих от Боунс, отбелязвайки с чувство на безпокойство колко бързо ме накара да се почувствам по-добре. Бях толкова горда от прогреса си, но се оказа, че нищо от моя напредък не беше наистина мое. От мелез станах мъртва пиявица на сила. Чувствах се като измамница като вампир, или по-точно дори по-голяма особнячка. Когато не се качихме по стълбите да видим майка ми, а продължихме надолу по един тесен коридор под сутерена, бях изненадана да открия, че тя беше в подобна килия за държане на вампир.

— Защо? — попитах. — Не е ли преодоляла кръвожадността си към хора вече?

— Това е за нейна защита — отговори Боунс с режещ тон. — Опита да си навреди. Многократно.

О, не. Опитах се да се стегна, когато Боунс кимна към охраната пред стоманената врата и бяхме пуснати вътре.

Майка ми седеше в ъгъла на малката стая. От вида й разбрах, че тя нито се е къпала, нито е сменяла дрехите си. Нейната дълга, кафява коса беше набраздена с кръв и мръсотия, както и останалата част от нея. Тя дори не вдигна поглед, за да види, кой беше влязъл в стаята.

— Мамо — казах нежно. — Аз съм, Катрин.

Това вдигна главата й. Ахнах, когато видях ярко пламналите зелени очи, неподвижни върху мен и намекът за кучешките зъби под устната й, когато проговори.

— Ако някога си ме обичала, кажи ми, че си тук да ме убиеш, защото не мога да живея така.

Ръцете ми се свиха в юмруци, докато болката си проправяше път в сърцето ми.

— Съжалявам за станалото — започнах, никога не се бях чувствала толкова безпомощна, — но ти можеш…

— Мога какво? — гласът й изплющя като камшик. — Да живея като убиец? Аз убих хора, Катрин! Разкъсвах гърлата им и ги убивах, докато се бореха да избягат. Не мога да живея с това!