Джанин Фрост - Обречена на ранен гроб

Само гневът ме крепеше да не избухна в сълзи. Това копеле Грегор бе оставил хората с майка ми, след като я бе променил, знаейки какво ще стане. Никой нов вампир не може да стои настрана от това да пресуши някой до смърт, докато е в първата лудост от жаждата за кръв. Ако Боунс вече не беше мъртъв, щях да го убия лично на няколко пъти, когато го хванах в хватката на собствения си глад.

— Не е било по твоя вина — опитах отчаяна.

Тя отмести поглед погнусено.

— Ти не разбираш.

— Аз разбирам.

Отмереният тон на Боунс накара майка ми да вдигне очи.

— Разбирам идеално — продължи той. — Иън ме промени против волята ми, пресушавайки ме до смърт, докато се опитвах да го отблъсна. След това се събудих на гробището с едно младо момче в ръцете си, гърлото на горкото момче разкъсано и най-невероятният вкус беше в устата ми.

Това се случи още шест пъти, докато не се научих да контролирам глада си достатъчно, за да не убивам, и повярвай ми, Джъстина, мразех се повече всеки път. Все пак оцелях, ти също ще оцелееш.

— Не искам да оцелея — отвърна тя, изправяйки се. — Това е моят избор и отказвам да живея по този начин!

— Родни вярваше в теб. — Гласът ми се задави при спомена за изгубения ми приятел. — Той каза, че ако успеем да те върнем обратно, ще се справиш. Без значение какво ти се е случило.

— Родни е мъртъв — отговори тя, розови сълзи блестяха в очите й.

Преди да мога да мигна, Боунс вдигна майка ми за блузата, стъпалата й висяха няколко инча над земята.

— Родни беше шестгодишен, когато го открих, осиротял и гладуващ по улиците на Полша. Аз го отгледах, обичах, след това му помогнах да се превърне в гул… всичко това век преди дори да си била родена. Той умря за да те спаси, така че ти няма да покажеш неуважение към неговата саможертва като се убиеш. Не ми пука ако мразиш това, което си, през всеки проклет ден от остатъка от живота си, ти ще живееш, защото Родни го заслужи. Разбра ли ме?

Боунс я разтърси, след което я пусна. Тя залитна като падна, но не можех да укоря Боунс. Болката в гласа му беше толкова сурова, толкова дълбока.

Вратата се отвори и Спейд влезе. Той изглеждаше толкова изтощен, колкото се чувствах и аз, неговият обикновено закачлив тигров поглед беше мрачен и суров.

— Грегор е жив и е решил да приеме предизвикателството ти. Ще бъде тук утре вечер.

Затворих очите си за момент. Защо сега? Защо толкова скоро, след този опустошителен удар? Разбира се, вероятно Грегор го беше направил, надявайки се да натрупа капитал върху скръбта на Боунс от изгубването на неговия приятел. Или може би егото на Грегор не можеше да устои на факта, че скоро всеки щеше да знае, че Боунс е отмъкнал майка ми под носа му, а в допълнение е задържал и жена му. Най-голямата слабост на Грегор е гордостта му, беше казал Влад. Може би гордостта на Грегор не можеше да управлява повторните удари, които бяха нанесени.

— Утре, тогава — съгласи се Боунс.

— Какво е предизвикателството? — попита майка ми.

— Битка до смърт — отговори кратко Боунс.

Майка ми все още беше отпусната на пода, но едно различно изражение нарасна в нейните пламнали, обагрени в розово очи. Гняв замени предишните й себеотвращение и отчаяние.

— Убий Грегор. Ако го направиш, ще живея така, без значение колко много го мразя — изръмжа тя.

— Ще го убия — отговори Боунс със същия решителен тон.

Спазъм на страх ме стегна. Утре вечер или Боунс щеше направи добро на тази клетва… или щеше да бъде мъртъв.

Боунс стоеше пред мен, носейки само чифт широки панталони. Опитах с мъка да потисна паниката си, но нямаше значение колко меко задържах изражението си, сладникаво-киселият аромат, просмукващ се от мен, ме издаваше.

Той стисна ръцете ми. Неговите бяха топли от последното хранене. В сравнение с тях моите бяха замръзнали.

— Може би можех да изгоря Грегор до смърт вчера — казах, мразейки това, което следваше. — Защо ме ухапа, когато излетяхме? Може би нямаше да има нужда да правиш това, ако не беше погълнал толкова много кръв от мен.

Лай от ироничен смях дойде от Боунс.

— Несъмнено, но не заради това, което си мислиш. Ти ме изгаряше като те държах, Котенце. Трябваше или да те оставя, да ме изпържиш, или да те ухапя и да се надявам, че пресушаването, комбинирано със силата на слънцето, ще угаси пламъците ти, или да се изпусна. Все още ли критикуваш избора ми?

Бях изгорила и Боунс?

— Надявам се, че тази сила си е отишла — казах, мислейки го.