Джанин Фрост - Обречена на ранен гроб

— Майка ми? Родни?

— Тя е в безопасност. Той си отиде. — Гласът на Боунс беше дрезгав.

Смъртта на Родни беше истинска, което значеше, че огънят също е бил истински. Огънят.

Идващ от мен.

Не исках да го повярвам, но си спомнях — о, спомнях си! — ободряването от това, че позволих на цялата омраза и гняв да се излеят от мен, след което гледах как някак се преобразуваха във вид на огън.

— Владея пирокинеза.

Казах го високо, гледайки лицето на Боунс, надявайки се по някакъв начин, че той ще предложи друго обяснение за това, какво бе станало. Не го направи.

— Така изглежда.

— Но как? — Попитах, сваляйки краката си от койката, само за да тупнат като отпуснати парцали. Така си отиде идеята ми за вървене. Цялото ми тяло беше изтощено. — Каза ми, че индивидуалните сили на вампира не се появяват с десетилетия… и си мислех, че са директно свързани със силите на създателите им. Но ти не си пирокинетик, Боунс, освен ако не си скрил нещо от мен.

— Никога не съм крил нищо от теб и дори ако твоите човешки години бяха добавени към уравнението, никога не съм виждал вампир, повелител или друг, да проявява сили като твоите толкова скоро след промяната.

Боунс звучеше разочарован. Стрелнах поглед към Менчерес, срещайки хладния, въгленов поглед на другия вампир. Нямаше изненада или объркване в очите на Менчерес… и изведнъж разбрах защо.

— Копеле — прошепнах.

Отначало Боунс помисли, че говоря на него, но после проследи погледа ми до тъмнокосия вампир, който не бе проговорил.

— Той е знаел през цялото време. — Гласът ми започваше да се повишава, както и гневът ми. — Той е знаел, че Грегор не ме е видял във видението и решил, че трябвало да ме има, защото съм била мелез, нито защото бил влюбен в мен. Знаел е, че Грегор ме е видял като вампир, възпламенявайки неща около себе си като Римска свещ. Затова ме е искал Грегор, за да може да контролира силата чрез мен. Но и Менчерес е искал това. Това е другата причина, поради която Менчерес ме е взел от Грегор и го е заключил за всичките тези години. Искал е силата ми на своя страна. Затова е било всичко!

Боунс не попита Менчерес дали е вярно. Неговите кафяви очи станаха зелени, когато се втренчи в мъжа, когото познаваше от 220 години.

— Трябва да те убия за това. — Това беше почти ръмжене.

Нищо не се промени в изражението на Менчерес. Стъклото беше по-емоционално.

— Може би ще го направиш. Виденията ми за бъдещето стигнаха само до тази сутрин, така че, предполагам, ще съм мъртъв скоро. Сега ти си съуправител на моя род, а Кат е такава, каквато трябва да бъде, моите хора ще бъдат защитени, когато си отида.

Непроницаемата му маска се пропука, оставяйки открито предизвикателство и убеждение, надигащи се върху чертите на Менчерес.

— Да, взех Кат от Грегор преди 12 години, за да имам силата й за моите хора, вместо за неговите. Още повече че аз бях този, който ти даде съвет и те изпрати в онзи бар в Охайо в нощта, когато я срещна, Боунс. Мислиш ли, че е твърде манипулативно? Аз не. Хиляди хора в рода ми разчитат на мен да ги защитя, което точно сега значи повече за мен, отколкото твоите предадени чувства. Ако оцелееш толкова дълго, колкото мен, ще разбереш, че да бъдеш студен и манипулативен е необходимо дори е тези, които обичаш.

Боунс се изсмя толкова горчиво, колкото се чувствах.

— Твърдиш, че ме обичаш? Очевидно е, че аз не съм нищо повече от пионка за теб.

Тъмният поглед на Менчерес не трепна.

— Винаги съм те обичал. Като син, всъщност.

Боунс се приближи до Менчерес. Той все още носеше същите дрехи от по-рано, правейки Боунс покрит е кръв, сажди и мръсотия… и няколко останали сребърни ножове.

Менчерес не помръдна или премигна, нито направи намек за разкриване на огромната му сила, дори когато Боунс извади нож.

— Толкова ли си сигурен в себе си? — каза Боунс, прокарвайки върха на ножа по гърдите на Менчерес. — Толкова убеден, че можеш да ме спреш, преди да извия това острие в сърцето ти? Исках да скоча на крака и да застана между тях. Не от грижа за Менчерес, а защото ако Боунс атакуваше и Менчерес решеше да се защити, ножът можеше да свърши в сърцето на Боунс. Но краката ми все още не работеха.

— Мога да те спра, но няма да го направя. — Гласът на Менчерес беше много изтощен. — Ако трябва да направиш това, за да отмъстиш за това, което сторих, тогава го направи. Вече живях повече от достатъчно дълго.

— Боунс — прошепнах, без да знам в действителност дали го подтиквах да пусне ножа… или да го използва.