Джанин Фрост - Обречена на ранен гроб

— Трябва да стоиш назад, Котенце.

Първият ми инстинкт беше да споря. Разпалено и с много ругатни. Майка ми беше хваната в капан в тази къща, така че, по дяволите, нямаше да стоя и да се надявам всичко да мине добре. Тогава огледах втренчените в мен лица. Всеки тук рискуваше живота си заради майка ми, плюс нарушаването на немъртвите закони като капак на това, а аз бях единствената поддаваща се на зората. Разбира се, сега можех да остана будна и дори да вървя, когато слънчевите лъчи се появят, но да се бия? Не. Нито дори ако животът на майка ми — или моят — зависи от това.

— Ще стоя — казах, виждайки как веждите на Боунс се повдигат, сякаш това бяха последните думи, които очакваше да чуе от мен. — Дай ми детонатора. Може да имаме нужда от разсейване, ако Грегор се завърне преди да измъкнем майка ми.

Спейд кимна, подавайки детонаторът, който се намираше на колана му. Няколко опаковки експлозив бяха завързани за дърветата толкова близо до къщата, колкото се осмелихме да сложим, без да бъдем видени. В битка експлозиите нямаше да навредят на никакви вампири или гули, освен ако не се случеше да бъдат точно до дърветата, когато бомбите избухнат, но те щяха да вдигнат адска врява. А понякога разсейването правеше цялата разлика между живота и смъртта — или бягството и пленничеството.

Боунс ме дари с бърза, силна целувка.

— Няма да се върна без нея — обеща той.

— Не казвай това. — Думите излязоха от устата ми незабавно. — Ако нещо се случи, ако е твърде опасно да я спасиш сега, върни се при мен. Ще намерим друг начин.

Родни започна да пълзи през шубрака. Спейд ме погледна мрачно и го последва. Боунс помилва лицето ми веднъж, след което и той тръгна. Както и Фабиан. Стоях на мястото си, не се нуждаех от бинокъл, за да гледам напредването им към къщата. Имаше четирима охранители навън и, според Фабиан, още осем вътре, плюс Канел. Елементът на изненада щеше да бъде единственото им предимство, превъзхождани числено четирима на един, а аз се съмнявах, че Грегор бе оставил слаби вампири или гули за охрана.

Въпреки че разстоянието беше по-малко от две мили, отне на тримата мъже около десет минути да пропълзят до там, едва размърдвайки високата трева около тях. Бях почти развалина по времето, когато доближиха къщата. Смесицата от страх, надежда, безизходица и нерви ме караше да се чувствам сякаш щях изляза от кожата си. Имаха ли охранителите инструкции да убият майка ми незабавно, ако бъдат атакувани? Можеха ли Боунс, Спейд или Родни да стигнат до нея на време, без да ги убият междувременно? О, Господи, нека проработи.

Не можех да се въздържа, започнах да пълзя по-близо, обещавайки си, че ще се доближа само миля. Просто достатъчно близо, за да видя наистина какво става. Малкият брой дървета изопачаваше гледката към къщата.

Земята беше свободна от висока трева в рамките на тридесет ярда от къщата, така че нямаше повече прикритие за Боунс, Родни и Спейд да се промъкнат. Всичко в мен се напрегна като видях тримата мъже да се изправят в същото време, за да щурмуват къщата.

Викове за тревога дойдоха от четиримата охранители, но бях зверски доволна да видя колко бързо бяха прекъснати. Боунс свали двама, единия от разстояние, хвърляйки сребро в гърдите му, а другия от по-близо, усуквайки същия метал през сърцето на охранителя. Спейд и Родни свършиха бързо е техните двама охранители, след което тримата мъже влязоха в къщата от различни ъгли.

Още викове идваха от къщата. Пропълзях бързо, стоейки ниско, но в полезрението на къщата. Изстрелите изреваха в ужасяващо стакато, както звучаха автоматични оръжия. Женски глас се извиси в яростен, отчетлив крясък. Канел. Припомняйки си как рита майка ми, докато я държи на каишка, ме караше да я искам мъртва почти колкото и Грегор.

Стигнах до набелязаната миля, когато Фабиан бързо дойде при мен, размахвайки призрачните си ръце.

— Грегор се върна! — възкликна той.

О, по дяволите.

— Върви да кажеш на Боунс — казах, изваждайки детонатора от колана си. Погледнах небето е нарастващо отчаяние. Определено бе твърде близо до изгрева, за да рискувам да се включа в битката, но все още можех да натисна няколко копчета. Толкова можех да направя, за да помогна.

Фабиан изчезна през структурата на къщата, без да си прави труда да използва един от счупените предни прозорци като вход. Чаках, броейки секундите в яростно напрежение докато той излезе, навъртайки се около покрива. Изглеждаше сякаш ми сочи към лявата ми страна, откъдето идваше звук от свирещи гуми. Проклетият Грегор беше умен кръвопиец. Нямаше да шофира до къщата и да осигури по-лесна мишена. Не, идваше през дърветата и храстите, за да си направи собствена засада вместо това.