Джанин Фрост - Обречена на ранен гроб

Влад събра разкъсаните краища на яката си и привлече вниманието ми към обяснение за по-ранните ми действия.

— Нещо странно се случи, след като се промених. Тръгнах право към първия вампир близо до мен, вместо да пия човешка кръв. Поради някаква причина, вампирската кръв е това, за което, ъх, копнея… и сега вече знаеш, че понякога сърцето ми все още бие.

Влад изглеждаше толкова изумен, колкото никога не го бях виждала.

— Удивително — промърмори.

Дори когато го каза, не успя да се сдържа и облизах устните си. Кръвта на Влад имаше различен вкус, естествено, но беше също толкова вкусна.

Влад ме наблюдаваше и затова спрях. Въпреки че не осъзнавах, когато го бях направила, се почувствах виновна, че е дъвках приятеля си.

— Съжалявам — промърморих.

Устните му се извиха.

— Никой не може да каже, че си предвидима, Кат.

Ще ми се да бях. Първо, бях изрод като хибрид, сега бях дори по-голям като вампир.

А сега майка ми също беше вампир. Майка ми, която мразеше вампири откакто бе научила за тях. Майка ми, която ме умоляваше да я убия предишната вечер.

— Може би искаш да преосмислиш приятелството си с мен, Влад, защото ще върна майка си, дори ако трябва да наруша всеки вампирски закон, за да го направя.

Медно зеленият поглед на Влад беше непоколебим.

— Не очаквам друго от теб.

Не отговорих на това, просто погледнах през прозореца. Слънцето беше на половината си път в небето. Трябва да бе около обяд. Бях в безсъзнание от часове. Настрана от всички вампирски закони, истинският въпрос беше как щях да спазя обещанието си да спася майка си, като се има предвид, че зората отмъкваше всичката ми сила. Да не споменавам, че не знаех къде, по дяволите, Грегор криеше майка ми. Тя можеше да е навсякъде в момента.

— Кат. — Погледнах, за да открия, че Влад все още е загледан в мен. — Не мога да ти помогна, знаеш това.

Малка, тъжна усмивка изви устните ми.

— Да, знам. — Разбирах, но, о, щях да се радвам Влад да ми бъде подкрепление.

— Най-голямата слабост на Грегор е гордостта му — заяви Влад. — Използвай я срещу него. Ще се хване всеки път.

Усетих Боунс минути преди да чуя колата му. След като ме промени, бях настроена към него по начин, който отричаше логиката. Дори сега можех да усетя нетърпението му като шкурка, която стържеше подсъзнанието ми.

Вече бях вън от колата, когато черния Мерцедес спря до Влад. Боунс излезе, придърпвайки ме към себе си, преди да успея да проговоря. Целувката му беше груба и би накарала дъха ми да секне, ако все още имах такъв. После ме пусна обратно, проследявайки устата ми докато очите му станаха зелени.

Знаех, че може да усети кръвта на Влад по мен. Част от мен искаше да се извиня, докато друга спореше, че от всички хора само Боунс би разбрал.

— Боунс — започнах.

— Не се тревожи за това — каза той, като изтри устата ми отново. — Да тръгваме. Цепеш. — Боунс кимна кратко към Влад. — До следващия път.

Влад се облегна на колата си с обичайната си уморена полуусмивка.

— Някак си мисля, че това може би ще е по-скоро, отколкото предполагаш.

Бях изненадана да чуя, че само трима души са били убити миналата нощ. Понеже това беше официално събиране под пълно примирие, повечето гости бяха невъоръжени. Тримата убити са били хора, които не биха могли да оцелеят в невъоръжена битка на немъртви от типа всеки срещу всеки, както вампирите и гулите биха могли. Що се отнася до последиците от разрушаването на пълното примирие, никой не знаеше — или нямаше да каже — кой е започнал насилието. Менчерес и Боунс гледаха да успокоят хората достатъчно, за да напуснат без войните да бъдат обявени. Грегор си бе тръгнал с майка ми и Канел под негово ръководство. Що се отнася до това, как Аполон и неговите гули щяха да се справят с безпрецедентното ми вампирско сърцебиене… времето щеше да покаже.

Бях по-малко притеснена за това, отколкото за измислянето на плана за спасяване на майка ми. Премислях идеи през целия път и влакът влезе в Букурещ. Дон и старият ми екип не можеха да помогнат. Чичо имаше международни връзки, вярно, но не и от немъртво естество. Той не разбираше този сценарии толкова, колкото и аз самата. Също така се бавех с обаждането му, защото не исках да започвам целия разговор на тема Е, сега аз съм вампир. Преодоляването на дълго пазените предубеждения на чичо ми в момента беше последното нещо в списъка ми с неща, които да свърша.

Пристигнахме до нашата дестинация, имение, което изглеждаше извадено направо от роман на ужасите, след 3 ч. през нощта. Със зората, само за няколко часа, скоро отново щях да бъда в безсъзнание. Загубата на сутрешното време беше нещо, за което мислех, че съм се подготвила преди да се превърна във вампир, но не помислих за това, колко ужасни ще бъдат обстоятелствата, когато това се случи. Сега всяка минута, през която бях припаднала, изглеждаше като подигравка. Какво правеше Грегор на майка ми? Господи, какво й правеше Канел? Мислех, че най-лошото нещо, което Грегор може да направи, бе да убие майка ми. Трябваше да знам, че той не би бил толкова милостив.