Джанин Фрост - Обречена на ранен гроб

— Боунс, пусни ме!

Вместо това той безмилостно стегна хватката си и ме задърпа назад. До мен Спейд бе хванал Родни в подобна хватка, докато гулът сипеше ругатни към Грегор. Менчерес закрачи напред и посочи с пръст на сантиметър от гърдите на Грегор.

— Какво значи всичко това?

Грегор отметна глава назад и се засмя.

— Това е подаръкът ми за съпругата ми. Виждаш ли колко съм милостив? Сега Катрин може да има майка си завинаги до себе си… разбира се, след като вярната ми Канел вече не се нуждае от слуга.

Канел се усмихна и стовари ритник върху лицето на майка ми. Тя падна.

— Ще те убия за това, Грегор!

Започнах да чувам бумтене в ушите си. Първоначално си мислех, че са просто ударите на юмруците ми в Боунс, който използваше цялата си сила, за да ме държи. Но после осъзнах, че шумът не идваше от това. Идваше от вътрешността ми.

Канел се ококори. Чу се шокирано мърморене. Хората наоколо започнаха да ме зяпат. Аполон си проправи път през тълпата и се вгледа в мен.

— Сърцето й бие. Каква измама е това?

Не знам кой нанесе първия удар, но изведнъж всички започнаха да се карат. Аполон и гулите се нахвърлиха с крясъци срещу мен.

— Изведи я далеч от тук — извика Боунс и ме предаде на Влад, преди да скочи в мелето. Влад ме държеше в хватка като менгеме и заотстъпва назад. Менчерес започна да изхвърля силата си като мрежа в опит да спре насилието, но имаше прекалено много силни немъртви хора, за да ги парализира всички. Във въздуха хвърчаха викове, после хора, когато нещата станаха повече физически, и най-накрая имаше огън, когато Влад реши да направи изход.

Около нас се появи стена от пламъци, която ни пазеше, когато силата му се надигаше напред, докато ме стискаше здраво. В следващия момент таванът избухна над главите ни. После следващият и следващият, докато над нас нямаше нищо, освен нощното небе.

— По дяволите, няма да ги оставя! — извиках, когато той скочи през разрушения покрив.

— Това е единственият начин — измърмори Влад, като ме стисна толкова силно, че щях да повърна, ако все още можех.

Бум. Бум. Бум. Сърцето ми продължаваше да тупти в гърдите ми. Това ме замая, усещането бе така невероятно непознато само след седмица. Вихрушка от образи ме измъчваше, докато разстоянието ни от къщата се увеличаваше. Мама. О, Господи, мама. Превърната във вампир. Да бъде влачена и пребивана, докато е на каишка. Боунс се впусна в битката. Грегор му се изсмя.

— Менчерес ще оправи нещата — каза Влад. Трябваше да крещи, за да го чуя над вятъра, докато скоростта ни се увеличаваше. Дори оставяхме огнена диря като комета. — Но не и ако си там, с гнева си срещу Грегор и със смущаващото ти сърцебиене. Ако останеш, това няма да приключи, докато половината от хората не са мъртви.

Исках да се отскубна от ръцете му и да се върна в къщата, но горчивата истина беше, че Влад бе прав. За пореден път всички, за които ме бе грижа, щяха да бъдат по-добре ако ме нямаше.

Когато отворих очи, ми отне няколко секунди, за да се съвзема. Първото нещо, което разбрах, бе, че бях на задната седалка на кола. Второто, че изглежда не се движеше. И трето, устата ми свирепо беше стиснала нечие гърло и от вкуса знаех, че не беше Боунс.

Дръпнах се назад, за да разбера, че тъкмо бях разкъсала врата на Влад. Ризата му беше разкъсана и го бях притиснала към вратата на колата.

Той се изправи.

— Какво беше това? — попита той спокойно.

Проклех се, че бях забравила да му кажа за много важен детайл отнасящ се до храненето ми, въпреки че това бе последното нещо в ума ми. След въздушното ни бягство от онова, което по-рано беше тържество, Влад отвлече първия човек, когото видя, хипнотизира го със зелените си очи и отидохме до железопътната гара. Там се качихме на следващия влак, който беше на разположение. Веднъж щом се качихме, настоях да се обадя на Боунс, който не отговори. Нито Спейд или Менчерес.

Влад разсея загрижеността ми като каза, че те вероятно са прекалено заети, за да вдигнат телефоните си. По-нататъшните ми опити да се свържа с тях бяха прекъснати, когато слънцето изгря час по-късно и аз изгубих съзнание в стола си. Това бе последното, което помнех.

— Чу ли се е Боунс?

— Говорих с него преди няколко часа. Трябва да дойде скоро.

Обмислих това, а сърцебиенето ми, което бе предизвикало мелето, сега беше затихнало. Колко иронично, че направихме дебютантското тържество, за да се опитаме да успокоим всякакви гулски притеснения. Сега въздействието на предишната вечер можеше да даде повече гориво на Аполон за параноичния му огън. Можех само да се надявам, че Менчерес и Боунс бяха успели да успокоят нещата и ги бяха убедили, че това да бъда странен вампир бе по-малка заплаха за гулите, отколкото да бъда хибрид.