Джанин Фрост - На ръба на гроба

Боунс приключи думите си с гръмогласен рев, който бе подхванат от всички нас, без изключение. Наближаваше полунощ, ние треперехме от жажда за отмъщение, внезапно изгубили усещането за студ, както и за страх. Бях се изправяла и преди срещу смъртта, по дяволите, даже търсех да я срещна. Сега, редом с Боунс, имах възможността да поправя всяко свое лошо решение, всяка моментна проява на малодушие, всички години на колебание. Вече нищо друго нямаше значение. В този миг се превърнах в човека, който винаги съм искала да бъда — силна, безстрашна, предана. Човек, с когото можех да се гордея.

Първото зомби се хвърли към мен и в отговор мечът ми проблесна, извъртях се и го съсякох с развети от вятъра коси. Блестящият ми зелен поглед се спря на безформеното му лице и аз се изсмях звънко, изпълнена с жестока радост.

— Видя ли го? Това е сиянието на очите ми, а сега ще ти покажа какво още умея…

Първата си смъртоносна схватка бях водила, когато бях на шестнайсет. Единственото, с което разполагах, бе сребърен кръст със заострена като кинжал дръжка и даже нямах представа дали е достатъчен, за да убия с него вампир. Той свърши работа и оттогава не спирах да убивам. След тази първа схватка бях участвала в стотици сражения, но нито едно от тях не приличаше на това.

Слава богу, че беше тъмно. Светещите зелени очи на вампирите ги отличаваха от зомбитата, които продължаваха да излизат на талази от гората. Гулите по-трудно се различаваха, но пък те бяха само десет. Просто досега не бях си давала сметка колко еднакви могат да изглеждат фигурите, когато пред погледа ти постоянно се лее кръв и хвърчат парчета гнила плът или отсечени крайници. А те бяха навсякъде: отвратителни ръце и крака, които пълзяха по земята, отсечени пръсти, които се впиваха като пиявици в тялото ти, и такива, които все още бяха свързани с телата на новите чудовища, продължаващи да прииждат от гората.

Бях обладана от безумното желание да убивам и посичах всичко, което се изпречеше пред мен. Вцепенението ме караше да забравя собствените си рани. Ръцете, раменете, краката ми — цялото ми тяло бе нахапано. Дори не бях сигурна дали са останали дрехи по мен. Всичко наоколо бе обагрено в червения цвят на кръвта и моята ярост. Ето защо смарагдово зеленото сияние на очите на моите другари бе опора за мен. Като ги виждах, поне знаех, че не съм сама. А определено се чувствах сама, заобиколена единствено от обезумели зомбита и нестихващи крясъци, и непрестанното проблясване на меча ми, разсичащ сякаш безбройните пълчища от ходещи мъртъвци.

Влад имаше известно преимущество. При достатъчно време той можеше да сграбчи някое зомби и да го подпали. Жертвите му се щураха наоколо като зловещи факли, или поне това, което оставаше от тях. Ала за да ги изпепели напълно, Влад трябваше да ги задържи в ръцете си цяла минута, което означаваше, че това не бе най-ефикасният метод за справяне с тях.

Все пак от време на време зървах с крайчеца на окото си огнени сияния, чувах неописуеми писъци и разбирах, че Влад е още жив. Нещо по-важно, периодично, извисявайки се над шума на боя, до мен достигаше глас, говорещ е английски акцент, който даваше кураж на останалите и презрително се надсмиваше над зомбитата. Боунс също беше жив. Като изключим това, нямах представа кои други бяха оцелели.

— Отстъпвайте! Отстъпвайте! — разнесе се вик.

Съществото пред мен внезапно се разцепи надве половини. Между рухващите парчета изникна почти неузнаваемото лице на Боунс и аз спрях меча си насред замаха, за да не му отсека главата.

— Ела с мен — изхриптя той и ме хвана за ръката, но веднага я пусна, като високо изруга. — По дяволите, защо не извика за помощ?

Нямах представа за какво говори, но бе невъзможно да споря, тъй като ме притисна с една ръка към гърдите си, а с другата започна да посича с умопомрачителна скорост всичко, което се окажеше в обсега му. Краката ми едва докосваха земята, тялото ми се полюшваше в такт със стремителните му крачки, докато накрая ми се зави свят. Но пелената пред очите ми се разсея, когато влязохме в къщата и се втурнахме надолу по стълбите. Вече отново виждах ясно.

Вътре всичко беше изпочупено. В първия момент се обърках, защото основната битка се водеше на поляната, но след това се сетих. Не знаейки какво представлява тайнственият предмет, Анет, Тик Ток и Зиро бяха унищожавали всичко наред. Не бе останала здрава нито една мебел и оцелелите вампири и гули газеха сред останките, докато отблъскваха противните нападатели, които продължаваха да прииждат. Къщата имаше три подземни нива и само два входа към тях.