Джанин Фрост - На ръба на гроба

— Виж сега, Котенце. Те са хора и по-лесно могат да бъдат убити. Докато ние ще можем да…

— Нямаш никакъв шанс да ме разубедиш — заявих аз и продължих да разсъждавам на глас. — Хуан умее да управлява хеликоптер, а аз съм по-силна от него, така че той ще е по-подходящ да го направи, ако се наложи евакуация. А ако посмееш да ме отпратиш по бързата процедура, като ми фраснеш един и ме натовариш на хеликоптера, ще се върна на работа на пълен работен ден и ще поемам мисии, от които косата ти ще стане още по-бяла, отколкото е сега.

Боунс ме целуна бързо и почти свирепо.

— Дяволска жена. И ти си се научила да четеш чужди мисли, а? Добре тогава, последвай примера ми и се преоблечи. Пуловерът ти е прекалено обемист и ще ограничава движенията ти.

Аз просто съблякох пуловера, оставайки по сутиен, анцуг и маратонки. Нямаше време да се качвам горе и да търся по-подходяща блуза. Започнах да се въоръжавам с привичната ми бързина, като затягах с колани кинжалите на кръста, на бедрата и ръцете си.

— Ще послушаш ли поне един мой съвет? — попита Боунс, като ми подаде меч. — Вземи го. Не знаем с кого ще се бием и среброто може да не помогне. Ще замръзнеш така, Котенце.

— Това не е ли най-малката ни грижа? — отвърнах със смях, който прозвуча по-скоро напрегнато, отколкото весело. — Сега поне нищо не ми пречи да се движа, а това е най-важното.

— Права си. — Боунс съблече своя пуловер и го хвърли на пода до моя. Повечето вампири и гули последваха примера му. Голите им гърди блестяха под светлината на полилея, докато всеки подбираше оръжията си. Дори тук се чуваше, че стъпките отвън приближават.

Менчерес слезе долу. Досега не го бях виждала, но той очевидно беше чул за случващото се, защото кожата на тялото му не се виждаше от накачените по него оръжия.

— Да излезем на поляната. Ще се разпръснем в двора и ако се наложи, ще се оттеглим обратно в къщата — каза Боунс. — Зиро, събери хората и ги затвори в килиите долу, тъй като те са най-сигурното убежище. Разрешавам ти да употребиш физическа сила, за да усмириш непокорните, особено майка й.

Би трябвало категорично да възразя, но сега не ми беше до това. Излязохме в стройна редица и заехме позиция около къщата. Навън използвахме жестове вместо думи, като вампирите и гулите се движеха с такава скорост, че всеки военачалник би се радвал да е техен командир. Разбира се, те бяха преживели много пълководци. Опитът ги бе направил перфектни.

От ледения вятър започнах да треперя. Да, навън цареше голям студ, но той нямаше да ме убие и не ме грозеше хипотермия. В крайна сметка бях наполовина вампир, така че кръвта ми нямаше да замръзне. Това обаче не означаваше, че не искам да съм безчувствена към студа като моите другари. Вампирите и гулите може и да не го обичаха, но само моите зъби тракаха.

— Добре ли си, съкровище? — попита Боунс, без да откъсва очи от дърветата пред нас. Бяхме в самия център на поляната пред къщата и се надявах това да не се окаже фатално.

Стиснах зъби, за да спра тракането им.

— Като започне боят, това ще мине.

Долових движение от едната ми страна. Тейт се промъкна безмълвно до мен, като бутна Спейд настрани.

— Остави го — намеси се Боунс, когато Спейд понечи да го блъсне назад. — В това го бива най-много.

Тейт искаше да отговори нещо, но така и не разбрах какво. Той отвори уста, но точно в този момент от гората се показа първата мистериозна фигура и думите му секнаха. Тялото на Боунс се напрегна — студено и твърдо като ледените висулки на стрехата. Спейд тихо подсвирна, а някой промърмори нещо, което прозвуча като молитва.

— Мили боже! — прошепнах аз, усещайки как във вените ми пропълзява съвсем друг студ. — Какво е това?

Отговори ми Менчерес, който се приближи зад нас, и трябваше почти да крещи, за да го чуем, тъй като съществото внезапно нададе рев и се втурна към нас, мляскайки противно с полуизгнилите си устни.

— Това е смъртта.

В старите филми зомбитата изглеждат почти комични. В съвременните продукции ги представят по-достоверно: изпъкнали очи с безумен поглед, висяща на парцали плът, прегърбена фигура, настървени от глад. Някои от тези срещу нас бяха по-разложени от други и оголените им кости проблясваха в мрака, когато се заклатушкаха напред. Ала по едно нещо всички си приличаха — бяха прегладнели, а ние бяхме храна.

Когато от гората излезе първото зомби, Менчерес се вцепени като всички нас. Обаче след загадъчното си изявление той започна да бълва такива непривични за него ругатни, че аз мигновено се отърсих от съзерцанието на приближаващата орда.