Джанин Фрост - На ръба на гроба

Защо не можех да си държа затворена проклетата уста? Последвах я примирено, когато тя се втурна към входната врата и грабна палтото си от закачалката.

— Мамо, бъди разумна. Навън е минус петнайсет градуса, ще измръзнеш до смърт. Пък и къде ще отидеш?

— До гуша ми дойде от всичко това — извика тя. — Иди там, направи това, стой неподвижно, глупаво човешко същество, детски номера. Омръзна ми да ме разкарват насам-натам, сякаш съм виновна за нещо.

Докато траеше тирадата й, тя мина край мен и излезе право на ливадата. Не я спрях, отчасти защото не исках да прилагам сила, а и защото предпочитах да обсъдим нашите разногласия на четири очи. Холът изобщо не беше място за този вид на семейни свади.

— Не си права, мамо — казах, като се опитвах да не обръщам внимание на пронизващия вятър. Не си бях направила труда да си облека палтото и студът проникваше през пуловера и панталоните ми. — Искаш да знаеш дали си ужасно досадна? Да. Дали искам да се отърва от теб? Разбира се, че не. Сега хайде да влезем вътре, тук е ужасно студено.

— Ще отида до най-близката къща, улица, град или каквото и да е друго място — отвърна тя рязко, без ни най-малко да се успокои.

Стигнахме до дърветата, снегът изглеждаше сребърен на лунната светлина. Дъхът ми излизаше на бели облачета.

— Няма нищо на трийсет километра наоколо — отбелязах спокойно. — Повярвай ми, знам го. Менчерес неслучайно избра това място. Не можеш да извървиш такова разстояние. Само след пет километра ще умреш от студ. Намираме се насред пустош, повярвай ми, наоколо няма нищо…

Внезапно млъкнах и замръзнах на място, но не от ниските температури. Сграбчих я заръката и това й попречи да направи още една крачка. Тя ядосано се обърна към мен, преди да забележи изражението на лицето ми.

— Какво има? — попита шепнешком майка ми.

— Шшшт.

Тя едва ли чуваше този звук, но за мен той бе обезпокоително силен. Не го бяхме чули, защото през последните петдесет метра спорът ни беше доста шумен. Сега тежките стъпки, идващи от далечината, звучаха ясно в нощната тишина.

Присвих очи и насочих цялата си енергия към тези шумове. Не долових нито сърдечен ритъм, нито дишане, а и не почувствах никаква приближаваща се сила. Те се движеха бавно. Бяха страшно много. Защо не усещах нищо? От всеки вампир или гул се излъчваше енергия, а сега нямаше нищо. Какви бяха тези същества, по дяволите?

Без да чакам да разбера, дръпнах майка ми и се затичахме към къщата. Зиро и Тик Ток вече бяха на вратата, разбрали по бързия ми бяг, че се задава някаква заплаха.

— Заведете всички долу — изкрещях, като бутнах майка ми към стълбите. — Нещо идва.

— Какво? — попита Дениз, надигайки се от стола си.

Ранди реагира по-бързо, изтича до нея и я накара да стане. Зиро с почтителен, но настойчив жест им показа стълбите.

— Натам, моля.

Хвърлих сърдит поглед на майка ми, която не бе помръднала от мястото си.

— Доброволно или насила, отиваш с тях.

Тя промърмори нещо, но макар и наперено, тръгна след Дениз и Ранди.

— Тик Ток — прошепнах аз, като се ослушвах напрегнато за онези шумове, — доведи Боунс и останалите.

След две минути се появи Боунс, следван от Спейд и Родни. Без да обръщам внимание на петната кръв по него, посочих прозореца.

— Чуваш ли ги? Не усещам нищо, но те са много и са се насочили насам.

Той присви очи, взирайки се в мрака с блестящите си зелени очи. След няколко секунди раздразнено изсумтя:

— Аз също не усещам нищо, Котенце, но тези същества се движат шумно като стадо слонове. Каквото и да са, не са хора. Чарлс, ти какво мислиш?

— Нямам представа, Криспин. Не ми идва нищо наум.

Родни кимна мрачно в подкрепа на Спейд.

— На мен също.

— Добре. — Боунс разкърши пръсти, очите му станаха още по-ярко зелени. — Нека се приготвим да ги посрещнем. Ще ни трябват кинжали, мечове, арбалети, пистолети… И по-бързо. По звука изглежда, че някои от тях са по-напред от групата. Скоро ще разберем с какво си имаме работа.

— Защо просто не избягаме? — попитах по пътя за оръжейната.

— Защото няма достатъчно хеликоптери, за да качим всички, а ако тръгнем с колите, може да се натъкнем на засада. Ще се отбраняваме, любима. Ще разберем срещу какво сме изправени. За всеки случай ще държим хеликоптера готов за излитане. Ако се наложи, можеш да отлетиш на някое безопасно място с майка ти, Дениз и Ранди.

— Няма да те изоставя — казах аз. — За нищо на света.

Боунс ми изшътка успокоително, макар че самият той накачи по себе си около двайсет килограма сребро.