Джанин Фрост - На ръба на гроба

Тя ме блъсна назад.

— Ти не разбираш. Сега го предадоха по новините! Гробовете се опразват, носят се слухове за същества, които са изпълзели от тях и са се насочили в тази посока. Намираме се на усамотено място, но то не е изолирано. Не разбираш ли? Патра не се нуждае от тях, за да ни убие, много скоро тя ще знае точното ни местонахождение, защото зомбитата ще й покажат пътя!

Мамка му! Това никога ли нямаше да спре? И така нашето положение от ужасно се бе превърнало в безизходно. Изненадващото бе, че бях по-скоро ядосана, отколкото разтревожена. Тази кучка не заслужаваше да спечели. И ние не бяхме божи кравички, но тя бе многократно по-лоша.

Зад гърба си чух шум, който идваше от сутерена. Писъци, боже, още писъци. И трясък от срутваща се стена. Ето го и краят, помислих си. Не можех да го предотвратя, но можех да избера как да умра.

Измъкнах меча си, обзета от още по-голяма решителност.

— Анет, продължавай да търсиш, без значение какво. Аз отивам да се бия. Ако тази кучка иска да ни убие, трябва сама да дойде да го направи.

— Слизайте в сутерена, приятели, всички долу! — чу се нова заповед.

Две дузини бойци — единствените оцелели — започнаха да отстъпват. Запробивах си път напред към Боунс и Менчерес, които стояха в самото начало на коридора и прикриваха отстъплението. И двамата въртяха мечовете си и посичаха нападателите със зашеметяваща скорост, сякаш се бяха превърнали в смъртоносни машини. Винаги бях предполагала, че под изисканите маниери на Менчерес се крие страховит убиец. И се оказах права. Той изглеждаше като въплъщение на истински кошмар.

Влад ме сграбчи, принуждавайки ме да отстъпя. Ръцете му бяха горещи, а не студени, каквито трябваше да бъдат от мразовития въздух навън.

— Да вървим, те ей сега ще ни настигнат — извика той, като ме буташе с тялото си.

— Не, отивам при тях — изкрещях в отговор, като се помъчих да го заобиколя.

— Той е един от господарите на семейството и стои там, където трябва да бъде — отвърна Влад. — Ти обаче идваш с мен.

Юмрукът му се стовари върху главата ми. Независимо от рояка звездички, който избухна пред очите ми, успях да се шмугна под ръката му и се втурнах напред. Той обаче ме спря, сграбчвайки ме за косата.

Изведнъж времето сякаш забави ход. Влад ме дръпна назад, краката ми се подкосиха и сред общия шум долових нечий отмъстителен и самодоволен смях.

Анет бе казала: „Видях шест от тези същества да се втурват след него. Те проникнаха в къщата. Чух писъка му…“

Тя бе говорила за Зиро, тръгнал към килията на Анубус. Обаче докато оттогава никой не бе чул, нито видял Зиро, в момента бе прозвучал злобния смях на Анубус. Той бе невредим, въпреки че бе окован за стената и бе заобиколен от половин дузина настървени от глад зомбита! Как бе възможно това? Отговорът можеше да бъде само един.

— Влад, трябва ли да докоснеш някого, за да се запали?

Въпросът ми го изненада толкова много, че отпусна хватката си.

— Трудно е да подпаля някого, когото не държа, но е възможно, ако съм го докосвал преди, макар че отнема повече време.

— Трудно е, но е възможно? — задъхано повторих аз.

— Да, възможно е. Защо питаш?

— Анубус е — изкрещях възбудено от притока на адреналин. — Обектът на заклинанието на Патра изобщо не е предмет. Не разбираш ли? Той е изиграл ролята на Троянския кон, а Боунс едва не загина, за да го доведат тук! Намерението й е било да убие Боунс при засадата, а след това да довърши и останалите чрез Анубус, когото докарахме в къщата. Патра е знаела, че няма да го убием — кой би искал да се лиши от най-ценния си заложник?

На лицето на Влад се появи усмивка. Той ме пусна, разпери ръце и ги вдигна над главата си. Около нас цареше пълен хаос.

— Твърде далече е, за да успея да стигна до него, преди да ме повалят, но все пак да видим дали ще успея да спася положението.

— Давай, Влад — отвърнах, като развъртях меча, за да разчистя пространството около него. — Впечатли ме.

Ръцете му започнаха да излъчват сияние, но не червено, а синьо. Те озариха помещението със зловеща синьо-виолетова светлина. От дланите му захвърчаха искри, които се посипаха по косата ми, докато продължавах да посичам настъпващите зомбита.

Чу се пронизителен, агонизиращ вик. Разпознавайки гласа, се усмихнах студено на Влад.

— Привлече вниманието му, Дракула.

— Той е силен — отвърна Влад с напрегнат тон. Ръцете му бяха вече напълно погълнати от пламъци. — Трябва ли отново да ти напомням как се казвам?