Джанин Фрост - На ръба на гроба

— Ти остани тук — казах й. — Ще го намерим.

Светлокафявите очи на приятелката ми срещнаха моите и решимостта, която прочетох в тях, ме накара да отстъпя крачка назад.

— За нищо на света — заяви тя и ме блъсна настрана.

Не се опитах да я спра. Чувствах се замаяна, след като възбудата от битката бе взела да отслабва. Майка ми седна и се взря изумено в кръвта по разкъсаните на корема й дрехи, където допреди малко зееше смъртоносната рана.

— Мамо… — започнах аз.

— Не се притеснявай за мен — прекъсна ме тя. — Върви след Дениз.

Погледнах я благодарно и тръгнах през развалините, движейки се доста по-бавно, отколкото преди. Не бе изминала и минута, когато чух високия и пронизителен писък на Дениз. Хукнах натам, без да обръщам внимание на танцуващите пред очите ми черни петна.

Боунс бе коленичил на пода в кухнята и притискаше Дениз в обятията си. До тях се виждаше купчина от окървавени останки, примесени с пръст.

— О, боже! — прошепнах съкрушено.

— Съживи го! — изкрещя Дениз, удряйки с юмруци по гърба на Боунс. — Съживи го! Съживи го! Съживи го!

Но това бе невъзможно. Майки ми още се бореше за живота си, когато й дадохме от нашата кръв, така че лечебните свойства можеха да подействат. Тялото на Ранди бе разкъсано и покрито от пръстта, която до неотдавна е била зомбито или зомбитата, които са го нападнали.

— Той е мъртъв, скъпа — отвърна Боунс, извръщайки главата й, така че да не гледа ужасните останки на съпруга си. — Много, много съжалявам.

Не мисля, че Дениз изобщо го чу. Тя продължи да крещи и да ридае, удряйки с юмруци по гърдите му. Отидох при нея, опитвайки се напразно да я утеша, макар че не можех да направя нищо, за да облекча болката й.

Спейд влезе в кухнята с мрачно изражение и коленичи на пода до нас.

— Криспин, ще изведа Дениз от тук. Ти трябва да отведеш Кат и останалите на безопасно място. Нямаме много време.

Боунс кимна мълчаливо. Спейд взе нежно Дениз от ръцете му и я изнесе от кухнята.

Всички бойци, които още се държаха на крака, започнаха да събират оцелелите и мъртвите за спешна евакуация. Трябваше да напуснем колкото се може по-бързо това място, преди Патра да дойде да ни довърши.

Боунс ме взе на ръце и аз не запротестирах с аргумента, че мога да вървя. Честно казано, изобщо не бях сигурна в това. Докато той си проправяше път между изпочупените мебели в къщата, с изненада видях, че телевизорът още работи.

— Три… две… едно… Честита нова година! — поздрави Дик Кларк и моментално се разнесоха виковете на празнуващите, гърмежът на фойерверките и началните акорди на песента „Доброто старо време“. Изглеждаше невъзможно да се е случило толкова много само за два часа.

Пред очите ми притъмня, навярно от загубата на кръв, защото когато отново ги отворих, вече бяхме на поляната. Върху снега, който сега имаше особен цвят, сред купчините пръст лежаха разпръснати тела. Загиналите вампири и гули се бяха превърнали в изсъхнали скелети. Усетих прилив на радост, като видях Тейт да обикаля наоколо, и се помолих Хуан и Дейв също да са живи.

Иън бе коленичил на земята. Човек лесно можеше да го различи от останалите дори и в гръб заради кестенявата му коса. Раменете му се тресяха.

Боунс ме остави да стъпя на земята и бързо тръгна напред. Менчерес го пресрещна с мрачно лице.

— Колко са? — попита той с хриплив глас. Погледът му се плъзна към няколко от изсъхналите тела.

— Още не знаем.

Боунс коленичило Иън.

— Иън, приятелю, трябва да ги вземем и да тръгваме. Никой от тях не би искал да бъдем избити, оплаквайки телата им, защото не сме имали сили да продължим да живеем. Тази нощ Патра и без това погуби твърде много от нас, не трябва да й позволяваме да погуби още.

Погледът ми отново се замъгли, но успях да видя как тримата се заеха да събират останките на някогашните им другари.

Първото нещо, което видях, когато отворих очи, бе лицето на Дейв. Той се усмихна.

— Здравей, Кат. Гладна ли си? Жадна?

— Жадна съм — отвърнах с хриплив глас и изпих на един дъх чашата вода, която ми подаде. — Къде сме?

Той взе празната чаша.

— В Южна Дакота и в момента се прегрупираме.

Погледнах наляво, където между плътните пердета се процеждаше ярка светлина.

— Боже мой, колко е часът?

— Около три следобед. Беше загубила страшно много кръв и трябваше да ти се направят две преливания. После Боунс реши, че е по-добре да поспиш, за да не се изтощиш съвсем, и ти даде хапчета, приготвени от Дон. Не помниш ли, че спори с него за тях и се опита да ги изплюеш?