Джанин Фрост - На ръба на гроба

На притъмняващото небе заблестяха звезди. Менчерес се намираше в средата на поляната. Бяхме изринали снега, така че голямата покривка за маса, постлана на земята, да не се намокри. Докато гледах Менчерес, седнал по турски пред нея, дузината вампири, застанали зад него, и костите, подредени върху белия ленен плат, не можех да се отърся от чувството, че виждам някаква пъклена версия на „Тайната вечеря“.

Никой от нас не знаеше какво ще се случи. След като бе направил загадъчното си изявление, Менчерес просто ни бе казал да се подготвим за битка при залез-слънце и след това се бе оттеглил в стаята си. Донякъде очаквах, че той ще избяга през някой прозорец на горния етаж, но Боунс бе уверен, че Менчерес ще спази обещанието си, и ето че той беше тук.

Малко по-рано бях позвънила на Дон, за да го предупредя, че нещо ще се случи тази вечер. Може би ако бе предварително подготвен, щеше да измисли по-добра история от тази за лавини и малки земетресения. Проблемът бе, че не можех му кажа къде ще се състои това събитие. Нито по кое време. Нито в какво ще се изрази то. Не можех да му предоставя и никакви други подробности, които биха му позволили да сведе до минимум евентуална човешка намеса и да предотврати шума в медиите, както язвително ми отвърна той.

Е, тъй като не разполагах с такива подробности, можех да му съобщя само онова, което знаех. Напълно разбирах раздразнението на чичо ми. Предупреждавах го, че за втора поредна нощ се очаква нападение от оживели чрез черна магия мъртъвци, но не можех да кажа дали те ще изпълзят от гробовете си, или ще се посипят от небето. Дон определено имаше основание да се ядосва. А аз си имах и други проблеми, освен как да се опази в тайна съществуването на вампирите. Трябваше да остана жива. Така че се бях подготвила за битката: бях облякла обичайния си черен костюм от еластично трико и се бях въоръжила с различни кинжали, меч, пистолети, заредени със сребърни куршуми, и дори с няколко гранати.

— Искам всички да запазите мълчание, докато не приключа — каза Менчерес и това бяха първите думи, които произнесе, откакто бе седнал пред костите.

И как ще разберем кога ще настъпи този момент? — помислих си аз. Когато се поклониш? Когато земята се отвори и от нея започнат да изпълзяват чудовища? Споменът за тези ужасни полуразложени създания изникна в съзнанието ми и аз потръпнах. Уф, предпочитах никога повече да не зървам никое от тях.

Нещо затрептя във въздуха, насочвайки вниманието ми обратно към египетския вампир. Главата му бе наведена и дългата коса скриваше лицето му, но през черните кичури видях зеленото сияние на очите му. Стоящият до мен Боунс потрепера и аз го погледнах крадешком. Той изглеждаше като обсебен от Менчерес. Хванах ръката му и веднага я пуснах, разтърсена от електрическия заряд, който се излъчваше от него. Каквото и да правеше старият вампир, то се отразяваше и на Боунс. Очевидно след обмена на кръв между тях съществуваше силна връзка. Това ме тревожеше, въпреки че и самата аз не знаех защо.

Внезапно костите на вампирите, загинали предната нощ, се отделиха от покривката. Те се издигнаха във въздуха, образувайки кръг около Менчерес, а после започнаха да се въртят около него.

Отначало обикаляха бавно, сякаш дърпани от невидими нишки, но след това скоростта им се увеличи. Те се въртяха все по-бързо и по-бързо, докато вече не можех да различавам нищо друго, освен черепите, ухилени зловещо, които се люлееха от почти ураганния вятър. Косата на Менчерес литна във всички посоки и аз изпитах усещането, че по мен лазят милион невидими мравки. Енергията, която се излъчваше от него, стана толкова силна, че нямаше да се учудя, ако видех мълния да се стоварва на мястото, където седеше той.

Въртящите се около Менчерес кости се взривиха със силен тътен и го обвиха в облак от фин бял прах. Сграбчих ръката на Боунс, без да обръщам внимание на електрическия заряд, който сякаш ме прониза цялата, и се втренчих изумено в превърналите се в прах останки на неговите приятели. Прах при праха, помислих си машинално. Менчерес току-що бе взривил всичко, което бе останало от тези смели мъже. Защо?

Без да вдига глава, той взе един кинжал от скута си и го заби право в сърцето си.

Зяпнах изумено и от гърлото ми се изтръгна глух стон, когато Менчерес завъртя острието. Сигурно е от стомана, а не от сребро — мина ми през ума. Иначе щеше да бъде мъртъв като загиналите вампири, чиито останки се сипеха върху него като сивкав сняг.