Майте Карранса - Кланът на вълчицата

Колкото и да се мъчеше, не можеше да преглътне крокета, беше й заседнал на гърлото. Без да вдига очи, се протегна към чашата с вода и отпи глътка.

— Анаид не си избърса устата — нападна я ухилено едно от сополанчетата.

Анаид го фиксира през стъклото на чашата, която изкриви образа му до неузнаваемост, и го срази с убийствен поглед. Беше един от близнаците, с беззъба уста и с огромна цицина на главата.

— Добре, добре. Няма нищо, беше й чиста.

— Не е вярно, беше изцапана от крокета — щурмува и другият близнак, гледайки накриво жертвата си.

„Обединяват се срещу мен“ помисли си Анаид и още не бе решила дали да си изтрие устните със салфетката, дали да лисне водата в лицата на близнаците, или да си плюе на петите и да изчезне оттук. Елена я извади от затрудненото положение:

— Ще бъдете ли така добри да я оставите на мира? Анаид с нищо не е по-различна от вас.

— Напротив! Тя е момиче!

— А момичетата имат цици!

— Но не и Анаид!

— Млък!

Анаид беше почервеняла като домат. Малките чудовища не млъкваха нито за миг. Със сигурност точно сега я обсъждаха, оглеждаха я от главата до петите и я дебнеха, за да открият нещо в нея, за което по-късно да й се подиграят в очите.

— Мога ли да изляза тази вечер?

Беше Рок, искаше позволение от баща си.

— С Анаид, нали?

— С Анаид ли? — възкликна изненадан Рок. — Нима искаш да изляза с Анаид?

Анаид разбра, че с това Рок искаше да каже: „Нима мислиш, че Анаид е нещо, с което може да се излезе на улицата?“

Елена обаче настоя:

— Тя е наша гостенка.

— Вече съм си уговорил среща с приятели, а на тях няма да им хареса да се появя с Анаид…

Незнайно как и откъде Анаид все пак намери сили да се овладее:

— Трябва да мина през къщи да разпечатам темата си по социални науки.

Изстреля го на един дъх. Беше единственото, което продума по време на вечерята, и го направи, за да спаси Рок от неудобството, а и сама да се измъкне от неловката ситуация. Рок обаче така и не прояви любезността да й благодари.

Веднъж излязла на улицата, тя хукна колкото й държаха краката, тича дълго, задъхано, без да спира, но не си отиде у дома. Потърси спасение в скрито местенце, известно само на нея. Насочи се натам, където беше оплакала в усамотение смъртта на Деметер. В тайната й пещера насред гората.

Преди да почине, баба й Деметер често я водеше в дъбовата гора. Още от ранно детство й помагаше да събира корени от мандрагора, листа от беладона, цветове от татул, стебла от бяла попадийка и всякакви други лековити растения и треви, за да приготвя от тях билкови отвари и мехлеми.

От нея Анаид научи всичко за гората, както и да не се доверява на непознатите видове, да се пази от халюциногенното действие на мухоморките, които никнеха на купчини под гъстия листак на дъбовете, и да не докосва отровните листа на тиса и дивия бучиниш, понеже е смъртоносен.

С Деметер посрещаха зимното слънцестоене, застанали с лице на север в тихата нощ, като съзерцаваха Полярната звезда и черпеха вдъхновение. По време на пролетното равноденствие, с лице, обърнато на изток към изгряващото слънце, двете се подготвяха за вековната премъдрост. При лятното слънцестоене, посред бял ден, с лице на юг, приветстваха образното проявление на мечтите си. Накрая настъпваше есенното равноденствие, слънцето се скриваше на запад и идваше времето да се прибере реколтата, да се съберат плодовете от положения труд и от придобития опит, а те се подготвяха да посрещнат новото начало на вечно възраждащия се цикъл.

Понякога Анаид я домързяваше, уморена от твърде тежките и сериозни задачи, които й възлагаше Деметер, спотайваше се в храсталака, криеше се от нея и не й отговаряше, когато я викаше и търсеше. Именно така откри своята пещера. Беше просто тясна цепнатина в скалата, тя се промуши през нея, пропълзя и се търкулна по наклонен тунел, който, подобно на пързалка за бобслей, я отведе до изумително красива зала с висок таван. След като я изследва подробно, изпаднала във възторг пред изящните й сталактити и подземните й езера и пещери, тя осъзна, че това ще е нейното скривалище, малкото кътче в света — удобно и усамотено, което я беше избрало, а не обратното, и където отсега нататък щеше да намира убежище винаги, когато изпитваше страх или несигурност.

Тази нощ не я достраша да прекоси гората в тъмното, не се уплаши, като чу писъка на кукумявка, нито докато пропадаше надолу, пързаляйки се през тунела до дълбините на своята пещера. Там, съвсем самичка, на оскъдната светлина на газениче, старателно издяла две парчета черен камък от метеор във формата на сълзи, също както бе сторила, когато баба й Деметер умря. Камъкът, метеорит, паднал в гората предишното лято, притежаваше твърдостта и лъскавината, които й бяха нужни. Така, и в двата случая, си слагаше на врата една сълза, а другата заравяше пред входа на пещерата. Никой не я беше учил на това, никой не й бе обяснил значението на ритуала. Направи го отново, за да намери утеха. Това беше първичният й начин да маркира територията на скръбта си и да даде израз на болката си. На врата й блестяха две сълзи, по една за всяка от жените, които бе обичала и които я бяха изоставили.