Деметер — здравомислеща и строга, но справедлива.
Селене — екстравагантна и малко смахната, но любвеобилна.
Макар и коренно различни, в сърцето на Анаид двете взаимно се допълваха и съставляваха едно хармонично единство — образа на майката. Когато Деметер почина, тя се вкопчи в Селене като удавник за сламка. Признаваше, че Селене доста често я караше да се срамува, понеже не беше като останалите майки — нито се държеше, нито се обличаше, нито бе скромна и благоразумна като тях. И все пак, въпреки всичко я обичаше.
Сега, когато Селене изчезна, беше останала САМА. Упорито обаче отказваше да се поддаде на страха или на скръбта, затова непрекъснато си повтаряше, че майка й може всеки момент да се върне.
Коленичила пред входа на пещерата, Анаид приключи със заравянето на сълзата и желаеше да поостане насаме със спомените си, но някакъв неясен шум, едва доловим странен полъх на вятъра, я накара да скочи и внимателно да се взре в заобикалящия я мрак. Изтупваше мръсотията и изсъхналите листа, полепнали по дънките й, и на три пъти се обърна да се огледа, със странното усещане, че от непрогледната тъмнина на гората някой зорко я наблюдава.
На връщане към градчето неволно ускори крачка. Усещаше неясно безпокойство зад гърба си и макар най-вероятно да бе въображаема заплаха, плод на умората и тъгата й, беше готова да се закълне, че въздухът става все по-рядък, а ясната светлина на луната в нарастваща четвъртина постепенно отслабва и се замъглява.
Без Селене светът, нейният свят, й се струваше по-малък и по-мрачен. Все едно някой бе затворил долината на Урт в мътна стъклена топка.
— Анаид! Анаид!
Анаид, с чанта на рамото, вдигна глава. Елена беше дошла да я чака пред входа на училището.
— Леля ти Криселда току-що пристигна.
Новината толкова я изненада, че дори не знаеше как да реагира.
— Леля ми? Каква леля?
— Сестрата на баба ти. Хайде, да вървим. Не е възможно да не я помниш, тя беше на погребението миналата година.
Анаид отлично си я спомняше, въпреки че по нищо не приличаше на Деметер. Може би й се губеха малко чертите на лицето, меки и неопределени, затова пък пазеше ясен спомен за уханието й на лавандула, както и за ласката на ръката й, когато я милваше по косите. Ръката й, допирът на дланта, й подейства като вълшебно успокоително, нещо странно предвид това, че леля Криселда не знаеше що е покой. Дребничка, закръглена и изключително енергична, мисълта й вечно бе заета с хиляди неща и с безброй задачи, които вършеше едновременно, така че в крайна сметка все в нещо се проваляше. Все нещо недоизпипваше, забравяше или изпускаше, било то ястието, някоя чаша, кана или каквото и да било. Докато я притискаше нежно в прегръдките си, Анаид с изненада установи, че за краткото време, откакто бе тук, тя вече беше успяла да обърне наопаки цялата кухня. И защо?
— Беше много мръсна, разхвърляна. Кухнята е душата на дома и трябва да е чиста и подредена.
Анаид не си зададе въпроса кой я бе повикал, как беше влязла в къщата, нито откъде й беше хрумнала налудничавата идея, че първото нещо, с което трябва да се захване, е да изпразни шкафовете и хладилника, да претършува всичко, да размести бурканите на Деметер, да опита подправките, използвани от Селене при готвене, да строи в редица съдовете и тенджерите и да си пъхне носа в уханните треви, оставени да съхнат на снопчета, увесени на гредите на тавана.
За щастие, леля Криселда бе ограничила действията си само в кухнята. Още не се бе развихрила на широк фронт и не бе връхлетяла като ураган в библиотеката, в хола или в стаите. Анаид беше свикнала с ексцентричностите на Селене и реши да не се сърди. Все пак Криселда я спасяваше, като я измъкваше от ужасното затруднение. Така щеше отново да спи в леглото си и да забрави за кошмара от трите вечери в дома на Елена, както и нощите на разтегателния диван, в една стая с Рок. Реши, че я приема, ако това ще е цената да си върне спокойствието, но… Какво означава присъствието й тук, вкъщи? Защо е дошла?
— Знаеш ли нещо за Селене?
— Скоро ще имаме новини, малката ми, много скоро.
И докато говореше, Криселда отново прекара ласкаво ръка по челото на Анаид и изличи тревогите й, като с чудотворен балсам.
След малко Елена, майчински грижовна, влезе откъм кухнята с димяща, вкусно ухаеща яхния от месо с картофи, нахут и зеле. Анаид не беше почитателка на гозбите със зеленчуци, но внезапно се сети, че е гладна, и дори не й хрумна да пита кой си беше направил труда да сготви сложната манджа, нито пък откъде се бяха взели необходимите продукти. В хладилника у дома никога не можеше да се намери зеле. Селене не го понасяше.
Читать дальше