Димитър Цолов - Клиника в средата на нощта

В привидно благополучния, но всъщност доста суров и жесток свят на Многополюсната Общност, цената на живота беше изключително ниска.

Търгуваше се с всичко, което ви хрумне — оръжие, наркотични вещества, плът за сексуални удоволствия, плът за задоволяване на нуждите от кръв…

Градската стража, блюстител на реда и законността, навсякъде изпълняваше чисто палиативна функция — не можеше да се справи с престъпността или по-точно е да се каже, не искаше да унищожи този бизнес, който хранеше хора (и нехора) на всички нива във властта и самата нея, както, предполагам, сте се досетили.

Все пак, съществуваха Неписаните Правила от света на бандитите, обединени в нещо като Единен Морален Кодекс.

За Правилото на Мълчание — Омертата — вече ви споменах.

Друго важно правило, за което също споменах в началото на моята история, беше Правилото на Неприкосновеното Убежище. Статут на такова имаха религиозните храмове и здравните заведения — от най-малките приемни кабинети до най-голямата многопрофилна болница в Полис Централ. Никой, по никакъв начин, нямаше право да посяга на живота на съществата, намиращи се в тях.

Е, в редки изключения се случваше някой безумец да оскверни Убежище с убийство, но тогава го погваха с всички възможни средства и блюстителите на закона, и бандитските структури, а смъртта му беше ужасна…

Оказах се в сложна ситуация.

Ако не убиех върколака утре вечер, свеждах макар и минималните шансове на Шели да остане жива до нула.

Ако го убиех, без да ме хванат, това не променяше факта, че щях да съм погазил най-важния принцип в медицинското изкуство — Primum non nocere! (Първо не вредѝ!). Него бях приел за свое житейско кредо в мига, в който реших да се откопча от мрака, обвил младежките ми години. Него ни бяха набивали в главите през дългото следване в медицинския факултет. С него започваше Хуманната клетва, която полагахме при дипломирането си. Щях да стана Клетвопрестъпник и пак нямаше гаранция, че ще оставят съпругата ми жива.

Ако го убиех и ме хванеха, щях да съм Осквернител на Убежище. В най-лошия случай щяха да ме линчуват още на входа на клиниката, в най-добрия ме чакаше кратък съдебен процес, изходът от който беше винаги един — смъртно наказание.

Шели, разбира се, също щеше да умре…

Всеки лекар ще ви каже, че няма по-лоши пациенти от самите лекари. Еднакво се дразня както в случаите, когато болните не спазват предписанията ми, така и в случаите, когато колегите се опитват да ми предпишат лечение.

Летният следобед напредваше.

Вампирът отдавна си беше отишъл.

Едновременно умирах за сън и бях превъзбуден в оная шантава и изтощителна комбинация, която всеки е изпитвал.

Главата продължаваше да ме цепи, образите се размазваха пред очите ми и се появяваха леки позиви за повръщане, които успявах да удържа. Знаех добре какво ще ме посъветват за състоянието ми — пълен покой минимум една седмица, никакво дразнене на сетивата, като четене на книги или слушане на музика, никакви цигари и алкохол.

Това си мислех, докато дърпах ентата подред цигара и се канех да си взема гореща вана. Вече бях изсипал във водата хаотични количества от релаксиращите соли на Шели и запалих ароматни свещици — изпълнявах ритуалите, които винаги съм свързвал със съпругата си, защото болезнено усещах липсата ѝ.

Отпуснах тялото си в пяната, затворих очи и се замислих за по-нататъшните си действия.

Нищо не ми хрумваше.

После съм задрямал…

Събуди ме напевният звън от малкия бронзов гонг, окачен на входната ни врата, който някой беше ударил с привързаното към него чукче. Въпреки жегата се загърнах в халат — нямаше време да се подсушавам и да обличам нещо по-леко.

Главоболието ми беше намаляло и сега го усещах като тъпо пулсиране в тилната област около цицината. Изчезнали бяха и двойните образи пред очите ми.

Отворих вратата. На стълбите стоеше красива млада жена. Дадох ѝ двадесет и една-две години, но в Многополюсната Общност едва ли има нещо по-относително от видимата възраст.

Косите ѝ, с цвят на паяжина, бяха опънати назад в стегнат кок. Дългите ѝ сребристи бакенбарди, спускащи се почти до ъглите на долните ѝ челюсти, сякаш подчертаваха странната ѝ красота.

Черният кожен корсет, пристегнат отпред с кръстосани ремъчета, плътно прилепналите по краката ѝ панталони от същата материя и масивните черни военни обувки с метални налчета ѝ придаваха допълнителен сексапил. Въпреки адската жега навън, по откритите части на тялото ѝ нямаше и намек за пот.