Димитър Цолов - Клиника в средата на нощта

В Кръстовище Омертата, или така нареченото Правилото на Мълчанието, беше повече от религия сред членовете на бандитските формирования. Страхът пък затваряше устите на обикновените хорица, ставали свидетели на жестоки ексцесии, и единствената им надежда беше в даден момент да не се окажат на мястото на поредната жертва.

— Какво е състоянието му, док?

— Направихме каквото можахме, господин Рютгер, оттук насетне всичко е в неговите ръце. Стабилизиран е, кръвта му е подменена, за да се изолира среброто от тялото му… И все пак съм по-скоро оптимистично настроен. Раната беше съвсем лека драскотина.

— Кучите синове, които са сторили това, ще си платят! Когато нападаш някой като мен, се убеди, че си го убил, защото единствено мъртвият върколак е безопасен! Чух, че са били псевдовампирите от четирийсет и седма.

— Да, парамедиците от Неотложния пункт споменаха, че са забелязали членове на тази групировка да преследват пострадалия — нямаше смисъл да крия информацията — мълвата вече се разнасяше из опасните улици на Кръстовище.

Очаквах и следващия въпрос на Рутгер — този театър на нерви го играехме от доста време:

— Кога ще мога да го видя, докторе?

— Боя се, че в близките седемдесет и два часа това няма да е възможно. Поддържаме приятеля ви в изкуствена медикаментозна кома, за да подпомогнем възстановителните възможности на организма му.

— Обещавам ви доста работа, доктор Кимерия! — изрева шефът на върколаците и се завъртя към изхода, при което полите на кожената му пелерина се развяха край него. Хората му го последваха.

На сутрешния рапорт в конферентната зала на клиниката обсъдихме случаите от нощта, терапията на по-сложните от тях, пихме блудкаво кафе и предадохме дежурствата в секторите на дневните си колеги.

Реших да измина няколкото преки до дома ми пеша, въпреки че със служебния летящ килим това щеше да ми отнеме не повече от минута. Обикновено след такава нощ съм скапан, мятам се на килима и той ме оставя пред входната врата в състояние на полусън, в което едва смогвам да уцеля ключалката, събличам се в антрето с механичните движения на сомнамбул и отпускам тяло в спалнята до съпругата ми, която е нестинарка в нощен клуб и се прибира малко преди мен.

Днес обаче се чувствах необичайно активен, може би прекрасното лято навън беше причина за това. Като болшинството от жителите на Кръстовище и аз съм чедо на тъмнината, режимът на целия град е подчинен на правилото „спи през деня, вилней през нощта“, и сега ми беше странно да чувам самотния шум от стъпките си върху каменните плочи на тротоара. Създанията — човеци и нечовеци — спяха в хладните си домове, не се движеха наземни коли или летящи килими, имах чувството, че съм сам в квартала, но ми беше хубаво.

Спрях до една чешмичка, за да наквася устните си с вода, после извадих от джобчето на ризата си пакет „Черен трол“ и запалих.

Допуших цигарата на моравата пред дома, угасих фаса и го метнах с обигран жест в металния контейнер за боклук. Отключих, лятната жега, която се усещаше още в ранната утрин, отстъпи пред хладната ласка на климатичната система. Свалих ризата и ленения си панталон, останал само по боксерки, се отбих до санитарното помещение да пусна една вода и да измия зъбите си, след което пристъпих в червеникавия мрак на спалнята.

Тежките завеси, които покриват прозорците и в които съпругата ми Шели е влюбена, имат цвета на прясно изтекла кръв и в особено слънчеви дни като днешния усещането е фантастично — все едно влизаш през входа на приказна пещера.

Шели лежеше на една страна, златните ѝ коси, в момента бакърени, бяха разпилени около тялото ѝ като килим от есенни листа. Загледах се в екзотичните ѝ черти, в които се долавяше генетичният материал на горските ѝ прародителки.

В Общността, разбира се, не са останали много гористи масиви, но красотата на самодивите се е унаследила и в градските им посестрими. Може би след години тази странна и чужда сама по себе си красота ще се разтвори в обикновените, малко безлични черти на човешкото мнозинство, но ми се ще да вярвам, че въпреки безпощадната логика на генетиката, все пак ще се съхрани.

Обикнах Шели още в мига, в който я видях на сцената в нощния клуб. Няколко професори — светила в медицината от Полис Централ — бяха дошли за обмяна на опит в клиниката ни и след цяла седмица здраво бачкане ги изведохме да разпуснем в съботната нощ. Признавам си, че доста порядъчно направихме главите — извършихме точно онова, което местните наричат алко-туризъм — забихме се в сърцето на града на улицата, която носи жаргонното име „Булевард на прекършените мечти“ и започнахме да редуваме заведенията от лявата и от дясната ѝ страна, като във всяко се стараехме да погълнем максимални количества алкохол. Всеизвестен е фактът, че докторите умеят да пият колосално и въпреки че с колегите ми нямахме титли, по нищо не отстъпихме на хабилитираните лица от Централ в пиянската вакханалия.