Димитър Цолов - Клиника в средата на нощта

— Къде е съпругата ми?

— Търпение, доктор Кимерия! Или просто „Арчи“? Нали мога да ви наричам така с надеждата, че за краткото време на сътрудничеството ни ще успеем да станем приятели?

Не си направих труда да отговарям на тази саркастична демонстрация на превъзходство. Можеше да ме нарече и „стар космически пръч“, което с нищо не променяше факта, че ме е стиснал за тестисите, образно казано.

— Името ми е Йеронимус, извинете ме за бутафорния вид, в който ви се представям, но се досещате, че това е единственият възможен начин през деня. Неудобството от запарващия костюм обаче няма как да бъде избегнато, защото времето ме притиска, Арчи. Сега ще ви дам кратки инструкции и ви обещавам, че ако ги изпълните стриктно, още утре ще забравите за новия си приятел.

Името не ми говореше нищо. Както вече споменах, познавах бандитските главатари, не и цялата им подопечна сган.

— Искам да знам къде е жена ми! Искам да се уверя, че е невредима и тогава ще разговарям с вас! — разбирах, че въобще не съм в изгодна позиция да поставям условия, но от друга страна, едва ли можеше да стане по-зле, ако покажех малко твърдост.

— Арчи, не се мислете за специален, вие просто бяхте първият ни избор, който лесно можем да заменим! Засега ще се задоволите с честната ми дума, че съпругата ви Шели е добре. И така — по същество — трябваше ни служител от клиниката за митологични създания, по възможност лекар…

Полегнал в спалнята, все още пропита с дискретния, леко сладникав аромат от парфюма на Шели, пушех поредната цигара и размишлявах. Прехвърлях отново и отново разговора, който проведохме с Йеронимус, и се опитвах да намеря някакъв смисъл. Сложната комбинация с всички ресурси, впрегнати в нея — доста необичайното раздвижване на вампирите през деня, отвличането на жена ми и онова, което ме караха да направя утре вечерта, ме навеждаше на извода, че в Кръстовище се мъти нещо голямо.

— Знаете ли какво е това, Арчи? — в дланта на вампира се появи стъклено цилиндърче и той го поднесе към очите ми.

Стандартно флаконче от пет милиграма с издълбан символ „Ag“ върху него.

— Разбира се, че знам — отвърнах, като се опитах да звуча по-бодро, отколкото се чувствах. — Изпитът ми по фармакология беше преди доста време, но го взех с отличен. Суспензията от микроскопични сребърни частици в течна среда, наречена сребърна вода, намира много приложения — използва се при лечението на някои кожни заболявания, конюнктивита при новородените и разбира се, при изгарянията, с които един вампир трябва да е добре запознат, нали Йеронимус?

— Отново се опитвате да бъдете духовит, но зад тези усилия прозира страхът ви!

Прав беше — знаеше, че го знам. Шели беше всичко за мен и страхът, който изпитвах в момента, ме караше да полудявам! Не страх, че ще изгубя собствения си живот, може да не ви се вярва, но в миналото животът ми често е висял на косъм, страхувах се от коварството на вампира, не вярвах в честната му дума, не вярвах, че след като изпълня каквото и да искаше, щеше да остави жена ми жива.

Но в момента друг поръчваше музиката, а аз, стиснал зъби в безсилието си, трябваше да започна танца…

— Добре, добре — изпъшках примирително, — признавам си, когато съм изнервен и уплашен, се случва да плещя глупости. Моля ви, продължете.

— Така ви искам, Арчи! Изяснихме си, че сте запознат със съдържанието на флакончето, в което и за миг не съм се съмнявал, сега идва вторият въпрос: Знаете ли за кого работя?

И това не беше предизвикателство за интелектуалните ми възможности.

Всеки вампир в Полис Кръстовище, по един или друг начин, беше свързан с Гай Гришнак, официално — собственик на най-голямата верига хематологични магазини — „ХематОполис“, предлагащи разнообразие от животинска кръв в града, а неофициално — главен играч на нелегалния пазар за човешка кръв, бизнес, който му беше осигурил доста прилично състояние.

Пред очите ми изплува лицето, слабо и аскетично, жълтеникаво като парафин на свещ, обградено от спускаща се към гърба права лъскава и черна коса; очите, с черни като крило на гарван ириси; дълбоките бразди, започващи от двете страни на гърбавия нос и завършващи в ъгълчетата на тънките устни с малинов цвят; ослепително белите зъби, които се разкриваха, щом се усмихнеше, а той почти винаги беше усмихнат при нощните си посещения в клиниката ни.

Отворих уста, но пръстът на Йеронимус се вирна пред слънцезащитната му маска:

— Ш-ш-ш-т! Не е нужно да го изговаряте гласно, името ви е известно, сигурен съм. Моят господар е силно натъжен от факта, че нощес сте успели да спасите особата, пристигнала в клиниката ви с огнестрелна рана от сребърен куршум. Моят господар знае, че утре вечер отново сте дежурен в клиниката и иска това флаконче да попадне в системата с оводняващия разтвор на вашия пациент…