Димитър Цолов - Клиника в средата на нощта

Когато се добрахме до клуба на Шели, вече започвах да пролазвам, но пък единият от професорите току-що беше заспал и висеше на гърба на двамата му титуловани колеги като парцалено чучело.

Смучехме пиво в покрити със скреж халби и ги гарнирахме с шотове с екзотични наименования, когато осветлението, и без това приглушено, изчезна съвсем. Спомням си, че изпсувах, защото не успях да уцеля устата си, олях се и се разхълцах. Няколко хълцания по-късно златиста светлина обля сцената, младежи с рунтави калпаци, в бели ризи, стегнати с червени пояси, и кафяви торбести панталони, излязоха от двете ѝ страни, стиснали лопати с димяща в тях жарава и започнаха да я изсипват на огнеупорното покритие, което се беше появило върху сцената в краткия миг тъмнина. Признавам си, че беше доста ефектно. Жаравата се разстилаше с мек пукот, а във въздуха като светулки танцуваха искрите. Излязоха и девойки с коси, прибрани в бели забрадки, облечени с бели ризи и червени престилки върху белите си поли, които нахвърляха ароматични корени върху живите въглени. Във въздуха замириса на любов. После пак настъпи мрак, тоя път не толкова пълен, поради тлеещата жарава на сцената, и тогава се показа тя — Шели, моята прекрасна самодива, а прожекторът я обви в облак от светлина. Зазвуча мелодия, извлечена от кавал. Съвършените ѝ бели нозе стъпиха върху въгленчетата, белите ѝ ръце се раздвижиха пред тялото ѝ и започна най-изумителният танц, който съм виждал някога. Гледал съм изпълнението ѝ десетки пъти след това, но никога не успях да се почувствам както тогава. Усетих как всичкият изпит алкохол буквално за секунди се изпарява от тялото ми и в мига, когато постигнах абсолютната трезвеност, разбрах, че искам да споделя живота си с нея…

Споменът нахлу толкова жив в главата ми, че изпитах неистова нужда да я целуна. Наведох се над нея, докоснах мраморно бялата ѝ буза с устни, Шели измърмори нещо в просъница и се опита да се завърти на другата страна. Отдръпнах се от нея, за да не я разбудя съвсем. Точно тогава ме удариха с някакъв тежък предмет по тила, след което изгубих съзнание…

Не знам колко време съм изкарал в безпаметно състояние, вероятно няколко минути, но когато с усилие отворих очи и успях да ги фокусирам, видях, че все още се намирам в спалнята, Шели обаче я нямаше. Усещанията ми наподобяваха събуждане след тежко пиянство и в тях хирургът у мен безпогрешно разпозна симптомите на мозъчното сътресение. Прокарах пръстите на дясната си ръка по задната част на черепа, но освен голямата колкото яйце цицина, не почувствах лепкането на кръв — това беше добра новина. Определено не се бяха церемонили с нея, но главата ми се оказа достатъчно здрава.

— Доктор Арчибалд Кимерия. За приятелите — просто „Арчи“ Специалности — Обща хирургия, Сравнителна анатомия на митологичните създания. Кавалер на Хуманната клетва. Последното, разбира се, е малка шегичка, с която се опитвам да разведря тягостната атмосфера…

Фигурата, която се наведе над мен, докато изговаряше тези думи, беше опакована в костюм от блестящо светлоотражателно фолио, а гласът зад квадратния слънцезащитен шлем излизаше приглушен и гъгнив като на човек с възпален ларинкс.

Изругах наум. Само едно същество можеше да се разхожда в най-голямата лятна жега, декорирано по този абсурден начин, защото дневната светлина беше пагубна за кожата му. Вампир.

Враждата между човешкия род и вампирите датираше от древността, ала с течение на времето, миролюбивите представители на тяхната раса, предпочитащи да задоволяват нуждите си само с животинска кръв, се бяха научили да съжителстват с хората. Впрочем такава беше ситуацията и с другите странни същества, появили се в резултат на различни еволюционни разклонения през вековете или продукт на мутациите след Последната война. Сведения за заселването на вампири в Кръстовище се срещаха в документи отпреди около пет века, но познанията ни за физиологията им започнаха да се трупат едва в последните петдесет години, когато учени от института в Полис Паралел успяха да изолират причинителя на тяхното особено състояние — вирус, подобен на Rabies-вируса, отговорен за беса сред животните. Вампирските популации навсякъде бяха изключително консервативни и затворени, спокойно мога да кажа, че по тая особеност си съперничеха с най-радикалните религиозни секти, познати в Многополюсната общност. Медиците преди споменатия период дори нямаха позволението им и съответно правото да извършват аутопсии на техни тела с научни цели — ето защо доста подробности за вируса, който логично нарекоха V-вирус, още бяха неясни. Самият аз не съм добре запознат с материята — по мое време в Медицинския факултет вампирологията беше нова и авангардна специалност, която се изучаваше половин семестър, без дори да се държи изпит по нея. Имам най-общи познания, достатъчни за работата ми като хирург — V-вирусът е невротропен — локализира се в клетките на главния и гръбначния мозък, като манипулира нервната система на заразения и го превръща в агресивно същество с развиващо се влечение към кръвта — хематофилия. Съдържа се в най-голямо количество в слюнчените жлези, слюнката и разбира се, в кръвта, но се открива и в някои органи като бъбреци и далак. Не са известни механизмите, но води до екстремно разграждане на кожния пигмент меланин и предизвиква изключително тежък вторичен албинизъм, който пък е причината за непоносимостта към слънчева светлина и болезнените изгаряния на кожата при пряк контакт с нея. В заключение ще добавя и най-уникалното свойство на V-вируса — по някакъв начин забавя метаболизма на заразения организъм до степен, която разтегля процесите на стареене във времето и продължителността на живота може да стигне до триста години. Сравнено със средностатистическата продължителност на човешкия живот от около седемдесет години, това си беше направо безсмъртие. Край на лекцията.