Димитър Цолов - Клиника в средата на нощта

— Упс, това заболя! — каза вампирът. — Но ще трябва да призная, че не съм хвърлил парите си на вятъра! Доктор Кимерия, нали? Или предпочитате Ачи от Паралел. Току-що убихте един от най-любимите ми гладиатори, Ачи от Паралел! Вярно — застаряващ, вярно — човек, но със злоба и хъс на истински вампир…

— Трябваше да му намериш по-достоен противник, не малоумен мутант от пустинните земи!

Гришнак сякаш не ме чу.

— Убихте и трима нещастни бодигарда, чиято вина се състоеше само в това, че не са толкова богати като мен и не могат да си позволят втора кожа… Втората кожа, Ачи от Паралел, е последен писък на вампирската мода — представлява непробиваема телесна обвивка от прозрачен полимер, а един квадратен сантиметър от нея струва колкото месечната ви заплата. Учуден ли сте? Всеки носи някаква маска. Моята е невидима с просто око, но ще се съгласите, че напълно обезсмисли използването на коварното оръжие в ръката ви! Каква е вашата маска, Ачи от Паралел? Оказа се, че под спретнатия медик се крие звяр с кърваво минало, който ми създаде доста главоболия през последните дни…

Долових движение зад себе си. Ноздрите ми усетиха и оня дискретен аромат на скъп парфюм. Обърнах се и се взрях в тъжните черни очи на Нерония.

— Глупак — тихо прошепна тя и заби зашеметителя в шията ми.

Болезнен спазъм се разля по тялото ми за кратък миг, но не изгубих съзнание. След секунди изчезна, а аз се свлякох вдървен на пода, без да усещам нищо от врата надолу.

„Ето какво било да си с квадриплегия — помислих си. — А скоро ще разбереш и какво е да преминеш отвъд.“

Знаех, че Гришнак няма да ме остави жив, ала вече ми беше все едно. След прилива на адреналин по време на гневния ми изблик, беше започнала да ме обзема апатия.

— Занесете това мекотело в подземието и го вържете! — разпореди се вампирският водач. — Ще изчакам да премине ефектът от енергийния импулс! Искам всяка фибра на тялото му да крещи, когато се заема с него. Нерония, трябваш ми на арената! Да се опитаме да успокоим хората…

— Нисък или висок праг на болката имате, доктор Кимерия? — попита ухиленият Гай Гришнак, докато леко притваряше вратата зад себе си. Беше сложил бежова мушамена престилка над дрехите си, а в дясната си ръка стискаше кокетно дипломатическо куфарче. — Тук, в работния ми кабинет, на който имахте време да се насладите и горещо се моля да сте харесали, ще използвам титлата ви. Така би било най-редно, след като ще участвате в научен експеримент, нали, ха-ха!

„Кабинетът“ представляваше тясно зидано помещение с утъпкана пръст по пода и прогнил гредоред на тавана. Предположих, че е мазе, останало от старата сграда, върху която е издигнат модерният клуб. В цепнатините между покритите с капчици влага каменни блокове на стените беше избил мухъл. Миришеше на блато и разложение.

По ъглите, под мижавата светлина на електрическа крушка, увиснала на обвит в паяжини шнур, забелязах части от човешки скелети.

Бяха ме съблекли по бельо и окачили върху две куки за трупно месо с ръждиви вериги, които притегнаха така, че краката ми едва да допират земята. Чувствах неприятно парене в прегънатите ми ръце и в напрегнатите бедра, а същевременно притрепервах от студ, но приветствах завръщането на всички тези усещания в напълно парализираното ми допреди петнайсетина минути тяло.

Гришнак остави куфарчето си върху паянтова дървена масичка в ъгъла при вратата, с която се изчерпваше цялото обзавеждане на помещението, и щракна ключалките.

— Попитах ви за болката, доктор Кимерия… Всъщност няма нужда да отговаряте. Каквото и да кажете, ще е без значение за нашия експеримент.

Гласът му звучеше неестествено приповдигнат в унилата обстановка, докато вадеше от куфарчето старателно навит тънък гумен маркуч. Дължината му се оказа към метър. Усука около китката на дясната си ръка единия му свободен край и го стисна — получи се импровизиран бич.

Приближи се към мен.

— Като медик знаете, че болката има чисто физиологичен аспект, доктор Кимерия — показва, че нещо в тялото ви не е наред, нали така? — завъртя веригите, на които бях окачен, за да ме обърне с гръб към себе си. — Аз пък ще ви покажа чисто психологическия аспект на болката. Ще ви отведа отвъд нейния предел, а когато ви върна обратно тук, то ще бъде само за да разберете колко е хубаво в интервала между две болки!

Гуменият маркуч се впи в плътта ми с хищно плющене. И пак, и пак, и пак…

Усещането беше като да те овъргалят в коприва. Смехът на вампира, замахващ за поредния удар, кънтеше в ушите ми и се сливаше с крясъците, които със закъснение установих, че излизат от устата ми. Опитах се да обвия съзнанието си в непроницаем пашкул, за да не полудея. Едно беше сигурно — Гай Гришнак не ме беше излъгал, когато ми говореше за болката…