Димитър Цолов - Клиника в средата на нощта

Усетих как гневът се надига в мен като бира, когато се сипва бързо в халбата. Придърпах леко десния крачол на панталона си и напипах дръжката на пистолета, зареден с конвенционални патрони. Нямах ясно оформен план, просто действах под влияние на моментния импулс.

Плу рухна на подиума, ревът му премина в жално виене, а Змиеликия продължи да го сече. Капчиците кръв по лицето му се смесваха с жълтеникаво-кафявите люспи от татуировката му в гротескна картина.

Хората крещяха и ръкопляскаха.

Станах и изстрелях един куршум в стъклената стена пред мен. Ушите ми писнаха, върху подсиленото стъкло се разтегли бяла паяжина. Зрителите в сектора се обърнаха с ококорени очи, а в клуба настъпи тишина — никой все още не можеше да осъзнае какво точно се случва. Писъците дойдоха след втория изстрел, когато стъклото се пръсна и свлече надолу. Прескочих масата и се метнах в образувалата се дупка.

Падах към дъното на „буркана“ сякаш цяла вечност. Бях съвършено спокоен, с изпразнена от всякакви мисли глава.

Кървящата планина от плът на Варварина, върху която се стоварих, леко смекчи удара, въпреки че усетих как нещо в дясната половина на гръдния ми кош изхруска.

Претърколих се настрани и забих два куршума в тялото на Змиеликия. Видях изненадата му, когато политна назад, а по устата му, все още разтеглена в жестока усмивка, изби кървава пяна.

Изправих се и бавно тръгнах към него.

— Не ме помниш, нали?! — казах. — Преди много години, в Полис Паралел, даде добър урок на едно наперено хлапе. В което нямаше нищо лошо, разбира се… Но не трябваше да убиваш учителя му! Поздрави от господин Ренето.

Броейки наум, вкарах нови пет куршума в татуираните гърди. Злобният пламък, който гореше в очите му, постепенно изгасна.

Коленичих при Плу и го довърших с милостив изстрел в главата.

После извадих игломета от левия си крачол, заповядах на натъртеното си тяло да се вдигне и тръгнах към ложата на Гай Гришнак…

Изохках, докато се измъквах от пневмобила, и преди да хлопна вратата, се надвесих през прозорчето към Тания.

— Благодаря ти за всичко!

Тя ме изпи с поглед.

— За нищо, док… Арчи. — После смутено отмести очи и завъртя волана, за да обърне.

Не знам защо, но и аз самият се почувствах неловко. — Ако всичко върви по план, днес ще се опитат да върнат в съзнание брат ти! — извиках след отдалечаващата се кола. Гласът ми прозвуча фалшив и изтънен като на дете.

Небето започваше да розовее и придоби онзи цвят, който се получава, когато в съд с вода разтвориш прашинка калиев перманганат. Безкрайно дългата нощ беше на път да приключи.

Закрачих бавно през градинката към портала на клиниката.

Всяка една от милиардите клетки в тялото ми сякаш беше резервоар за болка.

Забелязах, че са подменили разбитите стъкла от вчерашната стрелба.

Чувство на тревога, все още неясно и едва доловимо, обви като ефирна мъгла уморения ми разум.

Не знаех дали ще запазя работата си след това, което се случи, и определено трябваше да проведа досаден разговор със Стражите, но в момента не ми пукаше за тези неща. Изпитвах само неистовото желание да видя Шели, да се убедя, че всичко с нея е наред и да ѝ съобщя, че проклетият вампир си е получил заслуженото…

… Чувах истерични писъци на хора около себе си. Хвърлих бърз поглед нагоре и видях как на всички нива някои по-паникьосани зрители напускат местата си и се тълпят към изходите. Имаше обаче и спокойно седящи, останали да догледат непредвидения кървав спектакъл.

— Искахте шоу, мамка ви! — изревах. — Ето ви шоу!

Трима охранители изскочиха от ложата на Гай Гришнак и се втурнаха срещу мен. Приличаха на гарвани в черните си плащове. Не си направих труда да залягам, когато вдигнаха пистолети, някакво усещане за неуязвимост движеше тялото ми. Отстрелях ги последователно с игломета.

Техните куршуми изсвириха покрай ушите ми, без да ме уязвят.

Прескочих гърчещите им се тела и влязох в ложата. Вампирският главатар не помръдна от мястото си, а усмивката остана на жълтеникавото му лице. Владееше се до съвършенство, за разлика от другите от обкръжението му, които ме гледаха с обезумели очи.

— Обичаш да се давиш в чуждата кръв, нали, копеле! — тихо изрекох и пратих скилидката в средата на челото му.

Не се случи нищо. Само усмивката на Гришнак едва доловимо се разшири и оголи острите му съвършено бели зъби, а ловките му като на цигулар пръсти хванаха дребната стреличка и я извадиха. Чу се тих жвакащ звук.