Димитър Цолов - Клиника в средата на нощта

Изведнъж от високоговорителите на всички нива тържествено зазвучаха фанфари и барабани удариха туш, изваждайки ме от унеса.

За разлика от предишните борби, този път не беше въртяна реклама с двамата участници. Знаеха се само имената им — противник на Змиеликия щеше да бъде някой си Плу Варварина. Предположих, че и това е предварително нагласено — неизвестността щеше допълнително да възбуди зрителите.

Шумът стана оглушителен. Забелязах, че гърдите на съседката ми по маса започват да се движат по-учестено, а устата ѝ едва доловимо се разтвори като срамежливо цвете с някаква оргазмена чувственост.

Тази жена завинаги беше спечелена от кървавия спектакъл, игран в различни варианти през цялата нощ. Спечелена беше и публиката, която в момента виеше в екстаз около стъклените стени.

Почувствах се омерзен. Имах смътни познания по история, но и те ми стигаха да разбера, че нищо не се е променило съществено от древността, когато са били измислени гладиаторските игри. Вярно, в ония варварски векове броят на загиналите е бил несъизмерим с жертвите в наше време. За сметка на това пък днес, без да се опитваме да достигнем мащабите на тогавашната лудост, имахме своите монитори, записващи, многократно повтарящи и показващи в най-малки детайли ужасяващите актове на насилие.

Защото хората все така бяха обсебени от смъртта и обожаваха да се взират в очите ѝ, но от безопасно разстояние — удобно приседнали отстрани, докато сладко си хапват и пийват.

— Вино! — изграчих към сервитьора, завъртял се покрай сектора ни.

Поех чашата от ръката му и жадно отпих, а ямите в двата края на подиума хищно зейнаха.

Онова, което се случи впоследствие, може да бъде назовано само по следния начин — отвратителен апотеоз на безумието.

През по-близкия спрямо сектора ни отвор на арената се измъкна гол до кръста мъж. Държеше по един дълъг прав меч във всяка от ръцете си. Нямаше как да объркам татуираните люспи, макар и вече значително поизбледнели, покриващи го от черепа до пъпа. Годините бяха сложили някой и друг излишен килограм върху фигурата му, но Змиеликия съвсем не изглеждаше дебел, а дори по-внушителен от човека, останал в спомените ми.

Наложих си да се успокоя, но усетих, че дишам значително по-учестено. Отпуснах ръката си, която така беше стиснала чашата, че като нищо можеше да я раздроби на сол.

Грозен рев се разнесе от срещуположния отвор. Тълпата възбудено зажужа.

Първо се показа огромната чорлава глава на Плу Варварина, върху която беше килнат не по-малък рогат шлем. Тялото, облечено в ризница, съставена от плочки от твърда кожа, едва се провря през дупката, а когато изцяло излезе навън, шумотевицата замря.

Прецених на око, че съществото е високо около три метра. Ръцете му, приличащи на дънери на вековни дървета, стискаха тризъбец и мрежа, но определено не знаеха как да си служат с тях. В очите му нямаше и намек за разум, а ревът, който излизаше от гърлото му, съдържаше повече болка, отколкото ярост, защото трима мъже зад него мушкаха със заострени пръти незащитените от ризницата участъци от плътта му и бавно го прибутваха към противника му.

Секторите отново избухнаха. Невярващо завъртях глава и се огледах. Никой ли не забелязваше, че това няма да е битка, а касапница.

Плу Варварина, несъмнено продукт на някоя от радиоактивните зони по периферията на Многополюсната общност, едва ли беше подписвал нотариално заверено съгласие, че приема да участва в „Двубой до смърт“.

На никой обаче не му пукаше — хората искаха кръв.

Всички предишни двубои сякаш бяха разпалили жажда, която сега само смъртта можеше да утоли.

Оказа се далеч по-гнусно, отколкото очаквах.

Змиеликия твърде добре познаваше правилата на играта, за да убие веднага слабоумния си противник. Завъртя се в кръг около него, все така пъргав, въпреки че по груби сметки трябваше да е минал петдесетата си година. Мечовете в ръцете му зазвъняха като досадни комари и с хирургическа точност започнаха да прерязват кожените връвчици, които държаха закрепени плочките от ризницата на Плу. След броени минути защитното му облекло бе превърнато в парцалива дрипа.

Триметровият гигант махаше неумело с тризъбеца си, ревеше от болка и плетеше крака, спъвайки се в мрежата си. Публиката се заливаше от смях. Змиеликия също се смееше, докато мечовете му кълцаха тялото на Плу, все едно майстор готвач с мълниеносни движения режеше тънки ивички месо за кебап.