Иан Эсслемонт - Нощ на ножове

Облаците все още задържаха малко от дневната светлина, но здрачът скриваше всичко, което бе на повече от един хвърлей разстояние. Вечерта се превръщаше в нощ, която да смрази кокалите и притъпи живеца на жителите на Малаз. Темпър нямаше търпение да седне на обичайното си място, което бе съвсем близо до огромното огнище. Надяваше се Корин да се отбие, за да я пита за Лунната сянка и тази работа с предсказанието… въпреки че бе изминала почти седмица от последния път, когато разговаряха. Всъщност той се опасяваше, че никога повече нямаше да я види. Сам беше стигнал до няколко заключения. Това със „Завръщането“ му намирисваше на онзи култ, който боготвореше Келанвед, мъжът, който заедно със своя другар Танцьора бе основал и построил Империума. Двамата бяха в неизвестност от години. Някои смятаха, че бяха мъртви, други пък вярваха, че бяха попаднали в някакъв вид магьосническа изолация.

От другата страна на пътя от Хана на Обесения се гърбеше ниската каменна стена на това, което местните смятаха за най-древната постройка в града. Изоставена каменна къща, вече твърде западнала, за да може да бъде възстановена. Досега Темпър не й бе обръщал особено внимание, но разказът на стария Ренгел му бе припомнил друго местно суеверие: вярването, че къщата е била построена преди града и винаги е била обитавана от призраци.

Носеха се слухове, че именно там са живели Келанвед и Танцьора, заедно с неколцина други, сред които били Дасем и настоящият Регент Въслата, докато кроели своите планове за това, което последва. Като я гледаше сега, в тъмната, влажна нощ, с черните крайници на мъртви дървета около нея и с пустия и гробовен двор отзад, къщата наистина изглеждаше зловеща. Местните предпочитаха да се преструват, че не съществува, но когато трябваше да я споменат, неизменно я наричаха „Скръбния дом“ 9 9 В хартиеното издание е Мъртвия дом . Тук са спазени специфичните наименования известни на читателите от поредицата „Малазанска книга на мъртвите“, издание на Бард. — Бел. Dave . Самият Темпър не можеше да повярва, че човек със здрав разум би живял тук — което означаваше, че Келанвед и Танцьора може би някога се бяха взирали навън през опустелите й прозорци. Той сви рамене и се извърна. Разбира се, че бе обладана от призраци. Според него цялата Империя бе обладана от призраци, по един или друг начин.

Двама мъже стояха в дъжда пред Хана на Обесения с гърбове, притиснати в стената. Бяха достатъчно близо до входа, единият от едната страна, а другият от другата, за да може Темпър да чуе как капките барабанят по кожените им пелерини. Беше почувствал погледите им още, когато бе взел последния завой преди хана. Но сега гледаха встрани.

— Гадна нощ за стража — ухили се Темпър на единия от мъжете.

Очите на мъжа проблеснаха в негова посока, огледаха го от главата до петите и после отново се насочиха към влажната нощ.

— Чакаме приятел.

Темпър спря пред стълбите, които водеха надолу към входа. Всички знаеха, че Ханът на Обесения бе кръчма на ветерани, така че тези двамата нямаше защо да се преструват, че не стоят на стража заради някой свой приятел вътре. Той почти отбеляза този факт, но после размисли: изглеждаха зелени. Може би просто не знаеха правилата на играта. Чувствайки се стар, Темпър заслиза по стълбите.

Кръчмата на Кууп бе втората най-древна постройка в град Малаз или поне в това се кълнеше Кууп. Истина или не, сградата наистина бе дълбоко вкопана в улицата, а външните й стени бяха огромни плочи дялан варовик — досущ като този, от който бяха направени стотиците безименни развалини из целия остров. Салонът на хана се намираше толкова под нивото на улицата, че стръмното стълбище до входната врата бе досущ като стълбата на кораб, която водеше от палубата до кабините и салона. Изтърканите стъпала бяха мокри и хлъзгави, а на прага се бе образувала локва от дъждовна вода. Пелерината на Темпър се оттичаше в локвата, докато той изцеждаше водата от косата си. Хвана желязната дръжка на дъбовата врата, а с другата ръка докосна белезите от длета, които се пресичаха по ниския трегер на сградата, деликатни като паяжини. Той вярваше, че всеки има своите лични суеверия, най-вече войниците и моряците. Това бе едно от неговите. За Темпър то бе израз на признателност към забравените строители, които бяха вдигнали каменните блокове. Нещо като благословия, не бе сигурен дали дадена или приета, както и молитва за собствената му сигурност. Все пак той живееше на втория етаж. Или по-скоро на нивото на улицата. Тесният му като стрела прозорец отстоеше на не повече от един лакът разстояние над уличката между хана и варосаната тухлена къща на Сийл зад него.