Иан Эсслемонт - Нощ на ножове

Темпър понадигна поглед и огледа задимената стая. Вечерта беше студена и дъждовна; любимото му място до камината бе заето; миналото му се хилеше като череп на мъртвец от съседната маса и Корин за пореден път го бе зарязала сам, след като бяха прекарали толкова много вечери заедно, разказвайки си истории. А може би последния път имаше нещо особено в очите й. Темпър реши, че беше време за едно достойно оттегляне от негова страна. Освен това в стаята му го чакаше шише домашно червено вино, запазено точно за такива вечери, в които нищо не потръгваше както трябва.

Той стана и бутна стола си назад. Почувства как всяко едно око в салона се залепя за гърба му. Отвори вратата за прислугата, приведе се и пристъпи в едно преддверие, което Кууп бе превърнал в складово помещение чрез добавянето на няколко рафта. Стаята бе тъмна, студена и претъпкана. Темпър можеше да докосне двете стени без да протяга ръцете си. В стената имаше отвор, който едва побираше раменете му, въпреки че те бяха по-широки от раменете на повечето мъже. Той водеше до спираловидно стълбище, което извеждаше в кухнята и стаите, които Кууп даваше под наем, както и надолу към мазетата.

Темпър започна да се изкачва. Постоянното студено течение, което идваше от дълбините на сградата, го блъскаше в гърба и вледеняваше тила му. Зачуди се защо един Подпалвач на мостове би дошъл на острова. Сега, когато вече бе на път към стаята си, той изпита непреодолимото желание да се върне в салона, да седне до мъжа и двамата да се впуснат в спомени за отминалите дни. Но историите за пътешествия на пенсионирани или уволнени ветерани обикновено се оказваха тъжни или безинтересни. Темпър можеше да си представи съдбата на един такъв войник, напуснал бригадата на Подпалвачите на мостове: нито една служба нямаше да бъде достатъчно интересна и дори в пехотата щеше да се чувства като затворен в клетка. По-добре направо да го уволнят от военна служба. А след това — безцелно шляене и отегчителен цивилен живот.

Темпър му съчувстваше: когато собственото му място в бригадата бе заето от друг, той бе преживял нещо подобно. Дори се представи в местния гарнизон с фалшиви документи с надеждата да се върне към единствения живот, който бе чувствал като свой.

Но тазвечершната загадка не се изчерпваше с тайнствения мъж, заел любимото му място в хана. Минавайки покрай кухнята, Темпър махна за поздрав на готвача Салил, който му кимна в отговор, след което продължи да си вее с едно ветрило, седнал на стръмните стъпала, водещи към тясната уличка. Темпър заопипва пътя си нагоре в мрака към стаите на горния етаж, някои от които Анджи и нейните приятелки използваха за курвалък, а една беше заета от самия Кууп. Докато прекосяваше тесния коридор, Темпър си помисли, че и преди бе виждал подобна група дрипави мъже като тълпата, събрала се в салона тази вечер. Бяха слезли от една галера, дошла от другото островно селище Яката, закотвена за през нощта на един от обществените докове.

Той спря пред вратата, разгадал мистерията. Съдовете, регистрирани в Яката, можеха да се възползват от едно право, което позволяваше „пресичане“ на пътя на неимперски кораби близо до крайбрежието на Кюон 13 13 В хартиеното издание е Куон Тали . Тук са спазени специфичните наименования известни на читателите от поредицата „Малазанска книга на мъртвите“, издание на Бард. — Бел. Dave Тали. Или с други думи древната традиция на пиратството бе оцеляла в Яката. Този мъж, този бивш бригадир от Подпалвачите на мостове, сигурно се чувстваше съвсем като у дома си в такава престъпна компания.

Сигурно се бяха подслонили заради наближаващата буря; нищо чудно, че бяха оставили двама мъже на стража пред входа на хана. В Малаз сигурно имаше много представителства на търговски картели със стоки, „освободени“ от същите тези мъже.

Темпър извади ключовете, които държеше на кожен каиш около врата си. Беше почти сигурен, че бе успял да разгадае причините и характера на тълпата долу. Сега можеше да си пийне хубаво вино на спокойствие, без повече да мисли за тези мъже. Това, което оставаше да разбере, бе дали тази работа с Лунната сянка беше пълна глупост или не.

Рибарят остави коричката хляб на масата до паницата с гореща супа. Отиде до прозореца, където един парцал се вееше на мразовития южен вятър. Жена му се обърна към него от стола си до огнището.

— Какво има, Тобен?

Той дръпна парцала и погледна на юг. Когато се обърна, очите му бяха мрачни.