Иан Эсслемонт - Нощ на ножове

На първата кална улица, пресечена от дъски, използвани като мостове, мишената й зави рязко на север. Киска не бе изненадана от тази внезапна смяна на посоката; представи си отвращението на чужденците при вида на миризливите канални нечистотии и прогнилите кухненски отпадъци, плуващи в зловонна вода, изливаща се от близкото блато. Щеше да й бъде съвсем лесно да ги следи през лабиринта от улички, особено сега, защото повечето от тях бяха просто лепкави пътеки, проправени сред черните развалини, останали от бунтовете миналото лято. Но тя не обичаше да идва тук, най-вече защото бе израснала в тази част на града и бе прекарала по-голямата част от живота си опитвайки се да изпълзи оттам.

Мишената й постепенно се насочи към богатия търговски център. Прекосиха голям брой търговски улици, движейки се почти винаги на север, нагоре по тесни калдъръмени улички и покрай витрините на магазини, сега затворени и заключени поради бързо падащата нощ. Навлязоха в квартала на търговците на платове и започнаха да катерят хълмовете на североизток, които водеха до Светлините, достолепния богаташки квартал. Повечето имения стояха празни зад високите си порти и огради. Сега служеха за провинциални вили на собствениците си — аристократичните семейства, които бяха прехвърлили интересите си на север, през Протока на Ветровете и в Имперския двор в Унта.

Вечерта бързо изстиваше. Мразовит южен вятър, роден в Морето на Бурите, връхлиташе острова на шумни, смразяващи кръвта пориви. Облачният покров над града се носеше на север като димна завеса. Тежката й пелерина се издуваше и закачаше за обвитите в бръшлян железни огради, които очертаваха булевардите в района. Но единият ръб на пелерината винаги прилепваше плътно над десния й хълбок, защото там бе скрит арбалетът.

Киска спря в сянката на една древна колона — плинт за мраморната статуя на Нахт, острозъбото и крилато същество, което според легендите някога бе обитавало острова. Улиците бяха безлюдни. Последните хора, които бе видяла, ако изключим мишената и неговия ескорт, бяха неколцина скитници. Приведени под напора на вятъра и загърнати в прокъсани шалове, те бързаха към домовете си, подгонени от тъмнината.

Тази вечер. Точно тази вечер. Лунната сянка; Празникът на Всички Души; Нощта на Сенките. Имената нямаха край. Като малка, Киска бе научила всички стари легенди — истории, които бяха толкова фантастични и баснословни, че тя въздъхваше от досада всеки път, когато майка й ги споменаваше. Това бе до преди няколко дни, когато бе чула, че по някакъв тайнствен начин бяха предрекли Лунна Сянка за тази нощ. Оттогава бе подслушала няколко разговора, които кръжаха около зловещи истории за чудовищни хрътки, отмъстителни сенки и местната забележителност, известна като Скръбния дом. Когато това име се споменаваше, хората отправяха неясни предупреждения и разказваха още по-мрачни легенди; разкази за могъщи злодеи, които някога живели там и сякаш черпели злите си сили от самото място — Келанвед, Танцьора, Въслата и черното сърце на Империята, което предстоеше.

От историите, които бе чула, тя можеше да заключи, че всеки един жител на острова е имал праотец или роднина, изчезнал безследно по време на Лунна сянка. Циникът в Киска предполагаше, че нощта е била използвана като оправдание от безброй стари брантии и непрокопсани съпрузи, решили да изоставят семействата си.

Тя не се съмняваше, че точно в този миг майка й се бе барикадирала в стаята си и мълвеше горещи молитви, отправени към Чем, местния морски култ, надявайки се боговете да защитят нея и дъщеря й. Ако Киска бе разговаряла с нея през последните няколко дни, майка й най-вероятно щеше да се опита да я задържи вкъщи през тази нощ, точно както бе направила Агайла по време на бунтовете заради новите закони на Регента. Но още от малка Киска се бе научила да пренебрегва забраните на майка си, така че защо да я слуша сега? Особено след като това бе първата Лунна Сянка през живота й.

Мъжете, които следваше, крачеха смело по безлюдните улици. За тях тази нощ бе като всички останали. Дори, ако знаеха легендите, което бе съмнително, те най-вероятно щяха да ги вземат за чудат местен обичай, по време на който избягали души, чудовища и злодеи плъзват по улиците на Малаз. Отживелите суеверия на родния й остров караха Киска да се срамува. Но какво щеше да стане, ако прекратеше преследването? Ако решеше да се скрие в някой свещен район или храм? Ако се предадеше сега, тя вече можеше да си представи пренебрежителното ухилване на Нокътя, който я бе изненадал на покрива. Все пак какъв талант можеше да се очаква от местните хора?