Иан Эсслемонт - Нощ на ножове

Напред в далечината, сплескани под ралото на облачния мрак, нейната плячка и телохранителите му продължаваха да вървят нагоре по улицата. Тъкмо, когато взеха завоя и изчезнаха, от земята се надигна мъгла, която вятърът поде и завихри. Киска остана прикрита. Не знаеше дали мъжете не я чакат зад завоя. Можеше да мине покрай тях и да разбере този факт, едва когато студеното желязно острие се вреже между ребрата й. Или по-скоро, когато коприненото въже се пристегне около врата й като примка.

Киска се обви по-плътно с пелерината и опита да изтръска страха от сърцето си така, както би изтръскала влагата от плата. Просто трябваше да продължи напред с вярата, че още не я бяха усетили. Иначе нервите й просто щяха да се скъсат.

Завоят разкри тясно шосе, с две релси, издълбани в камъка през вековете от колелетата на каруци. Групичката бе изчезнала. В дъното на шосето, между две високи стени, се извисяваше огромна порта от дялано дърво. Киска знаеше какво имаше отвъд нея. Семейното имение на Е’Кариал. То беше скромно по размер, сравнено с останалите имения тук, но уютно, или поне така изглеждаше отвън. Освен това в него отдавна не живееше никой. Ако това бе среща, Киска не можеше да си представи по-усамотено място за нея. Разбира се, това можеше да означава също така, че пословично невежата издънка на клана Е’Кариал бе дошла в града, за да хвърли едно око на наследството си.

Тя рязко си пое дъх и прекоси шосето. Спря в началото на отсрещната уличка, където бръшлянът бе толкова избуял, че едва виждаше през него. При всяка стъпка гърбът й изтръпваше, прободен от въображаеми ками. Но обвитите в бръшлян стени я погълнаха без проблем. Тя изтича до една друга уличка, този път от кал, която водеше до задната порта на имението. Заобикаляйки дълбоките локви и борейки се с трънливия храсталак, който постоянно закачаше пелерината й, Киска почти пропусна нишата, скрита в сенките.

Тя коленичи пред покритата с мъх врата, оправи пелерината си и се заслуша. Дъжд барабанеше по върховете на листата, вятърът брулеше клоните над главата й и морският прибой ромолеше в далечината, блъскайки се в бреговете на острова. Вратата смърдеше на разложение, а нишата на входа на влажен хумус. Разбира се, тя не бе възнамерявала да отваря вратата. И един поглед бе повече от достатъчен, за да се увери, че това вече бе невъзможно: част от тежестта на стената се бе свлякла върху касата. Ако блъснеше разядените дъски, най-вероятно щеше да се изтърколи направо в задния двор. Това бе просто един по-добър начин за подслушване от това да подаде главата си над оградата.

Не чу никой, а стоя заслушана достатъчно дълго: петдесет удара на сърцето й. Най-вероятно бяха вътре в имението. Време беше да опита да прехвърли стената. Тя излезе от нишата и изгледа преценяващо каменните блокове и бръшляна, който се бе вкопчил в гладката им кожа. Никакъв проблем. За да си осигури прикритие, тя се покатери на място, където имаше три високи дървета арускус, израснали едно до друго в двора, скривайки оградата от поглед. След като подаде главата и раменете си над върха, тя разгледа градината. Изглеждаше дори по-зле от последния път, когато я бе видяла. Издигнатите лехи сега съдържаха единствено изсъхнали стебла и плевели. Патиото по средата бе окъпано в матова лунна светлина и заобиколено от мъртви листа. И точно там, на една мраморна пейка, която бе толкова бяла, че светеше в нощта, един до друг седяха двама мъже. Киска замръзна.

Не беше чула нищо, защото те мълчаха. И двамата гледаха към южното небе. Изглеждаха така, сякаш мълчаливо изучаваха облаците. Този вдясно бе мъжът, когото бе последвала, с дръпната гугла, обръснат скалп, тъмен като кирпич и дълга плитка, преметната през едното рамо. Другият бе старец, блед като призрак, белокос и с тънки рамене, прегърбени като свити криле, докато главата му бе наклонена под ъгъл. Седяха неподвижни като статуи и моментът сякаш се проточи вечно. Не можеха ли да помръднат, да промълвят нещо, да направят нещо? Киска се зачуди колко дълго можеше да остане в това положение, увиснала на стената и крепяща се на пръстите на краката си, пъхнати в една тънка цепка.

След известно време, което й се стори цяла вечност, но всъщност беше едва сто и петдесет удара на сърцето й, луната се показа през една пролука в облаците и сребърната й светлина прониза нощта като хвърлено копие. Старецът отметна глава назад и се засмя зловещо. Изглеждаше доволен от себе си, сякаш нещо, което бе казал, току-що се бе потвърдило. Мъжът от куриерския катер отвърна неохотно и уклончиво, но продължи да изучава нощното небе. Киска напрегна слуха си, за да улови думите им, но клоните над главата й шептяха и пращяха.