Иан Эсслемонт - Нощ на ножове

— Какво ще правят? — прошепна Кууп.

— Не знам — отвърна Темпър. Отначало бе помислил, че са дошли за него, че най-накрая бяха стигнали до неговото име в дългия списък на Въслата с врагове. Но сега се чудеше.

— Какво се случи? — попита Кууп.

Пивоварят извади парцалчето и попи изпотеното си чело.

— Аз съм си виновен — изхлипа той. — Не мога да повярвам, че го направих. Накараха ме да освободя целия си персонал. Как можах да се хвана на това?

— Но защо, човече? Защо?

Кууп примигна тъпо.

— Крадци са, разбира се. Шайка проклети крадци!

Темпър едва не се изсмя. Обърна се и опита да улови погледа на Корин.

— Не, Кууп. Мисля, че е нещо повече от това.

Корин срещна погледа му, но лицето й остана безизразно, сякаш го виждаше за първи път. Той кимна едва доловимо, за да й покаже, че е разбрал и погледна встрани — право в очите на Тренек. Грамадният мъж се втренчи в него, или по-скоро през него. Челото му бе плувнало в пот. Стискаше ръба на масата толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели.

Темпър бе разговарял с Тренек само два-три пъти. Мислеше го за глупав и безвреден, като малко дете, затворено в тялото на великан. Беше ли ужасѐн от всичко това, или просто безумно разлютен? Темпър си мислеше, че трябваше да каже нещо успокоително на тези мъже, но не знаеше какво.

Той наклони леко главата си на една страна и започна да разглежда мъжете, които ги бяха взели в плен. Повечето от тях, някъде около тридесет, се бяха събрали близо до вратата и си шепнеха възбудено. Аш, Корин и около десетима други седяха заедно на две маси, прилепени една за друга. Темпър предположи, че средната възраст на втората група бе около тридесет и пет. Те стояха прави и нагласяха каишите на оръжията си, а някои дърпаха нагоре коланите си и ги пристягаха. Двама-трима пушеха къси глинени лули. Никой не говореше. Темпър разпозна трима уикски туземци, мустакати и облечени в обковани с желязо ризници от варена кожа с бронирани ръкави; двама тъмнокожи от Дал Хон, като бузите на единия бяха украсени с извитите разрези на лицевото белязване; докато дясното око на другия бе млечно бяло; един напанец, нисък и набит като пън, синкавата му кожа избеляла до силурско зелено; двама мургави мъже от Седемте Града, облечени в ризници под дълги туники, които бяха затегнали с колани, а останалите най-вероятно бяха от Кюон Тали, облечени в армейски малазански ризници, единият с няколко реда сини стоманени ромбове, вковани в кожата. Всеки един от войниците притежаваше арбалет, който или бе преметнал на гърба си, или бе оставил на масата пред себе си. Къси мечове висяха от колани и стърчаха над рамене. Ветерани, най-вероятно всичките Мостоваци.

Другата група бе съставена от дрипавите скитници и главорези, които Темпър бе разпознал по-рано. Много от тях носеха извити къси мечове, прибрани в ножниците с ефесите напред, както правеха джакатанците, докато други носеха обикновени талийски дълги ножове и извити ками от Дал Хон, а двама бяха препасали дълги, двуостри унтански мечове за дуелиране. Бяха облечени в шарен миш-маш от брони, като най-тежките бяха жилетките от варена кожа и дебелите кожени туники.

Някои все още нагласяха кожите си, очевидно чувствайки се неудобно в тях. Темпър извърна поглед, отвратен: градски здравеняци, но сред тях нямаше нито един ветеран. Погледна към Аш. Какво можеше да се надява да постигне с тях? А Корин? Свела глава, тя си шушнеше нещо със сержанта. Темпър се втренчи в нея без да мига, надявайки се силата на погледа му да я накара да вдигне глава. Знаеше, че Корин бе маг, но беше ли маг от кадрите на Подпалвачите на мостове? Досега бе смятал, че всички те са загинали по време на кампаниите в Седемте Града и Дженабакъз.

Темпър въздъхна и потърка очите си. „Всички богове над и под нас!“, помисли той и поклати глава. Седемте Града. Ю’Гатан. Почти можеше да помирише слабото пустинно ухание на канела, да почувства садистичната жега. Този ден, това предателство — върнаха се като промушване в гърдите с кама и той потрепна. Спомни си как се бяха вдигнали облаци прах, които изгориха гърлото и заслепиха очите му; спомни си ордите защитници на Седемте Града. Видя Дасем, невероятно пронизан, подкрепян от Хилт. Спомни си как бе зърнал Дасем да се препъва, да се държи за гърдите. Беше казал нещо на Темпър, някаква шега или думи за сбогом, заглушени от писъците на битката.

Темпър осъзна, че бе стиснал зъби и отпусна челюстта си, след което освободи напрежението, сковало мускулите му с една дълга, бавна въздишка. Сега двамата с Корин знаеха един за друг. Какво точно искаше тя от него? Може би нищо. Може би това бе просто едно предупреждение да държи главата си сведена и да не се намесва, иначе тя щеше да го разкрие. Може би наистина просто се опитваше да спаси кожата му. Темпър се наведе напред и опита да улови погледа й през стаята.