Иан Эсслемонт - Нощ на ножове

След още няколко разменени реплики, старецът грабна ръката на другия мъж и излая нещо. Мъжът се надигна и избута ръката от пелерината си. Каза нещо тихо на стареца, който не му отвърна, след което мъжът от катера тръгна към предния двор на имението. Старецът остана седнал, с клюмнала глава, сякаш бе гадател, който търсеше отговори и закономерности в изпочупените плочки и мъртвите листа, подухвани от вятъра. Киска внимателно се спусна долу.

На какво бе станала свидетел току-що? На една най-обикновена среща между двама отчуждени роднини или двама стари приятели? Тайна среща, да, но това не беше престъпление. Имаше нещо в това нощно рандеву, което й напомняше на ритуал, на някакъв обред. Старецът може би беше отритнат роднина. Нищо чудно Киска да бе попаднала на нещо, което семейство Е’Кариал искаше да остане скрито, някаква унизителна тайна. Трябваше да поразпита наоколо. Все пак събирането на информация бе част от работата.

Разнесе се силен вой — някакво куче в града виеше към блесналата луна. Звукът смрази Киска и й припомни разказите за демонични хрътки, които се срещаха толкова често в легендата за Лунната сянка. Ако този вой продължеше през цялата нощ, което бе много вероятно, Киска можеше да си представи историите, които щяха да се разказват утре сутринта на пазара — истории за смъртоносни нападения и ужасяващи свръхестествени зверове. Хората щяха да вярват в това, в което искаха да вярват.

Киска тъкмо се канеше да си проправи път назад през мокрите листа, когато чу нещо, дошло от другата страна на стената и се закова на място: тракане по плочките. Тя се поколеба за миг, чудейки се дали си го бе въобразила, но после скочи на стената, за да провери. Пейката бе празна, но до нея беше приклекнал мъжът от пристана, който по-рано я бе изненадал с внезапното си появяване. Той се изправи над вързопа в краката си и изчезна в нищото така, сякаш сенките се бяха обвили около него. Киска ахна. Магията на Лабиринтите. Трябваха й няколко секунди, за да осъзнае какво беше оставил след себе си, свито на плочките: старецът, лежащ неподвижно по корем.

Киска се пусна и завъртя, след което притисна гръб в бръшляна на стената. По главата й се посипаха капчици. Беше ли я видял? Сега нея ли щеше да се опита да убие? Киска извади дългия си нож. Дръжката му бе специално пригодена за париране на удари и това бе най-тежкото оръжие, което носеше, като изключим арбалета, който сега тя извади и насочи към уличката. Мъжът беше алхимик, това бе очевидно. Но кой Лабиринт? Начинът, по който сенките го бяха глътнали, й говореше за мрака на Рашан, но имаше и нещо друго, нещо различно. И това я плашеше най-много от всичко. Осени я ужасна мисъл: ами, ако този мъж беше Нокът? Изглеждаше достатъчно способен. Тя потрепна от ужас: пристигането на неизвестно официално лице, телохранители от Нокътя, всичката тази тайнственост… да не би да се бе натъкнала на имперски Регент, който разчистваше сметките си? Ако това бе така, значи с нея бе свършено. Припомни си онази стара мъдрост: Ноктите никога не пътуват за удоволствие! Киска почти се изсмя на глас, но вместо това затвори очи и извлече утеха от тежестта на ножа, чиято дръжка стискаше в юмрука си.

Времето се точеше и най-накрая, с известна неохота, Киска трябваше да признае пред себе си, че никой не се опитваше да я убие. Вместо да стои и да чака смъртта, тя можеше да се опита да научи повече за това, което се бе случило тук. Прибра ножа в ножницата му и отново се покатери на стената. Нямаше никой наоколо. Луната обливаше занемарените градини с мъртвешкия си блясък. Второ куче започна да вие в нощта и звукът я стресна. Богове! Звучеше така, сякаш проклетият звяр бе точно зад гърба й!

Кой можеше да храни такива животни? Киска реши, че още преди пукването на зората щеше да намери звяра и да го намушка с ножа си, ако някой не я изпревареше. Тя внимателно се спусна в заградения двор.

Старецът бе промушен два пъти в гърба. Киска се зачуди дали това бе извършено по заповед на нейната мишена. Може би той бе направил предложение на стареца? Предложение, което не можеше да бъде отказано? А може би не знаеше за убийството. Възможно бе Ноктите или някой друг да бе решил, че тази среща не е трябвало да се случва. Тя преобърна трупа и започна да опипва дрехите.

Плъзна ръката си в туниката, която все още бе топла от кръвта. Мъжът сграбчи китката й и очите му се отвориха. Напълно инстинктивно Киска извади ножа и го заби в гърдите на мъжа, натискайки дръжката с цялото си тегло. Смъртоносен удар, беше сигурна в това, но старецът продължи да я гледа втренчено и да стиска китката й. Мъртвешко вкочаняване? Той се усмихна по ужасен начин и отвори уста. Текна ручейче кръв, което прокапа по брадичката му. Постоянен, необясним натиск я дръпна надолу към него. Кървавите устни се изпънаха в неодобрителна гримаса.