Иан Эсслемонт - Нощ на ножове

— Но аз съм мъртъв, разбираш ли? — прошепна той влажно. — И Лунната сянка е изгряла.

Изправена пред ужас, за който я бяха предупреждавали, но в който така и не бе повярвала, Киска напълно забрави своето откъслечно и неофициално обучение и изпищя.

Темпър се бореше с разядената от ръжда ключалка на вратата си, когато някой изрече името му от другия край на коридора. Той извърна поглед от упоритата ключалка. Корин му махна да се приближи иззад една открехната врата. Той изпъна гръб и понечи да я поздрави, но нещо в изопнатото й изражение го спря. Тя му махна отново, още по-нетърпеливо, и той тръгна към нея по коридора. Когато стигна вратата, Темпър се ухили и опита да надзърне в стаята зад нея. Тя бе една от онези, които Анджи и другите момичета използваха за да предлагат услугите си. Веждата на Темпър подскочи.

— Е, мислех си, че никога няма да ме…

— Просто влизай, проклет да си — изсъска тя, отвори вратата и го издърпа вътре.

Въпреки очевидния гняв на жената, Темпър не можеше да престане да се хили като идиот. Бяха съвсем близо един до друг в малката стаичка, не по-голяма от килер. Езикът й, остър като даруджистанска рапира, пронизваше всеки, който дръзнеше да се приближи твърде много. Но тук, в това тясно помещение, Темпър изведнъж пропадна в бездните на тъмно кафявите й очи и се изгуби във филигранните детайли на черната й татуировка, която започваше от върха на носа и стигаше до челото й.

Понякога му се струваше, че вижда интерес в тези очи, таен, прикрит интерес, но тази вечер в тях се четеше единствено загриженост. Беше бленувал за подобна среща, обикновено, когато алкохолът бе замъглил преценката му или самотата изпразнила гърдите му от топлина и той просто жадуваше да си поговори с някого. Но сега се чувстваше неловко, пронизан от ясния й поглед. Корин поклати глава.

— Не можеше да не дойдеш тази вечер, а?

За миг Темпър се почувства като непрокопсан съпруг, който се бе прибрал вкъщи след тридневен запой. Засмя се и посочи към стаята си.

— Корин — аз живея там. Къде искаш да отида?

— В казармите! Трябваше да останеш там. Защо просто не… о, няма значение.

Тя му махна да мълчи.

— Чуй ме — продължи Корин. — Имаме само минутка. Това, което ще ти кажа и направя, ще кажа и направя, за да спася живота ти. Разбираш ли?

Бяха много близо и той долови женственото й ухание — парфюм от някое непознато цвете? Чуждоземни подправки? Тамян? Някой му беше казал, че Корин бе наполовина напанка: кожата й бе наполовина тъмна. Темпър примигна и преглътна. Ето го и него, стар боен кон, отдавна излязъл в пенсия, но пръхти към минаваща наблизо кобилка.

— За да спасиш живота ми? Корин, смятам да си легна, прегърнал бутилка червено вино. Това е всичко… освен ако ти не си наумила нещо друго…

Очите й проблеснаха гневно.

— Проклет идиот. Опитвам се да спася безполезната ти кожа.

Тя вдигна юмрук и разтвори дланта си. На бледата плът лежеше малка значка. Металът бе изрисуван и емайлиран с емблемата на Подпалвачите на мостове — каменна арка над поле от пламъци. Бригадата на Подпалвачите на мостове, някога част от Трета армия, към която принадлежеше мъжът долу. Армия, която Дасем, с Темпър до него, бе повел към Фалар и Седемте града.

Единствената мисъл в главата му беше: значи я заобикаля миризмата на дим . Тежка, дрезгава миризма, която придобиваше смъртоносно значение в компанията на тази значка.

— О, не — простена той. — Гугло, не. Защо? Какво искаш?

По коридора се чуха стъпки. Корин се наведе към него.

— Искам да правиш това, което ти казвам, защото знам кой си. Познах те. Бях при Ю’Гатан. Видях как Мечът се чупи. Знам — каза тя и докосна ръката му. Кожата й бе топла и твърда през ризата. — Не се замесвай тази нощ и това ще си остане наша тайна. Просто… не се замесвай.

Вратата зад него се отвори. Той се обърна. Мъжът с белезите от изгаряне стоеше в коридора, а зад него стърчаха двамата му съседи по маса с вдигнати арбалети. Мъжът изгледа Корин, която му отвърна с кратко кимване.

— Невъоръжен е — каза им тя.

Единствената мисъл в главата на Темпър бяха думите й: знам кой си . Това означаваше ли, че е била изпратена? За да го наблюдава? Той се чувстваше напълно зашеметен, сякаш всичко, от което се бе крил през изминалата година, се бе срутило отгоре му като подкопана стена.

Погледът на мъжа бе измамно празен.

— Казвам се Аш — рече той меко. — Сержант Аш. Ти, от друга страна, си мой затворник.

Накараха го да седне на една маса в ъгъла. До него беше Кууп, а отсреща седяха Тренек и старият Фаро Балкат. Старецът изглеждаше заспал, облегнат на стената, с очи, които се взираха в нищото. От боядисаните му в лилаво устни се точеше мазна лига. Странно защо Тренек нежно го подпираше с огромната си лапа. Темпър хвърли кръвнишки поглед на Кууп, който изглеждаше повече объркан, отколкото разтревожен, след което се обърна към Аш. Беше казал, че е сержант, но най-вероятно беше офицер. Стоеше в центъра на стаята и се съвещаваше с Корин и неколцина други.