Иан Эсслемонт - Нощ на ножове

Старецът закри очите си с ръце, след което нададе нечленоразделен писък на ярост.

— Той ме предаде! Открадна откритията ми и ме остави да умра! — извика Олег и юмруците му се плъзнаха надолу към устата. — Работата на живота ми — изстена той, взрян в нещо невидимо. — Провалена. Изличена. Откъсната от мен като крайник. Зрението ми. Моето дар слово.

— Върни ме обратно, Олег — прошепна Киска. — Моля те…

Старецът вдигна лице към небето и извика:

— Ти… няма… да… успееш!

Киска го зяпна, изумена от крайността на неговата лудост.

Без да обръща внимание на камата й, той я хвана за раменете и я прикова с поглед. Очите му бяха като ями, в които нещо се гърчеше. Нещо неземно.

— Този мъж беше Келанвед, Император на Малаз. Тази нощ той ще се върне на острова. Ноктите и тяхната господарка несъмнено мислят, че се връща, за да завземе трона, но всички, които вярват в такива неща, са глупаци. Връща се, за да опита отново да влезе в Скръбния дом. Те преследват друга, много по-велика цел. Той и Танцьора.

Ръцете на Олег пареха върху раменете й. Киска опита да му се изплъзне, но той я стискаше като звяр. По някаква причина не можеше да се принуди да използва камата, за да се освободи — може би, защото не искаше да научава точно колко безполезна щеше да се окаже тя.

Олег продължи, а очите му вече бяха напълно бели.

— Ако успеят, това селение, в което се намираме, Владението на Сянка, ще стане тяхно! Преди много време Келанвед и Танцьора влязоха в това проклето място , което ти наричаш Скръбния дом и откриха нещо странно там. Трябваха им стотици години, за да разберат тези странни открития.

Той сведе глава с болезнена гримаса.

— Както и моите изследвания, разбира се. Но сега са готови. Трябва да бъдат спрени. Кажи… кажи на мъжа, когото срещнах — онзи сляп глупак! Кажи му, че самият аз влязох в Сянката и видях всичко. Бях прав!

Киска успя да се освободи и отстъпи назад.

— Но как мога да му кажа?

Олег отвори уста да й отвърне, но думите му бяха заглушени от титаничен, всепроникващ вой. Киска бързо се обърна, очаквайки да види звяра точно преди да сключи челюстите си около врата й. Но вместо това видя, че зад нея вече не се извисяваше скалистият задънен край на каньона, а имаше две лъкатушещи пътеки, разклоняващи се около изваяна от вятъра скала с формата на дърво. Тя се обърна към Олег.

— Какво се случва?

Олег прокара ръце през рошавата си коса.

— Напрягането от това да ги отклонявам ме изтощава — промърмори той сякаш на себе си. — Не остава много време.

Очите му се спряха на Киска.

— Кажи му… този мъж… преосъществяването трябва да е моментът на удара. На такъв като него може да бъде сложен край само по един начин — погребване! Кажи му, че Келанвед е планирал да загуби всичко, за да спечели всичко. Вече мога да предскажа, че триумфът му ще бъде гарантиран от неговото поражение.

— Какво, в името на Кралицата, означава това?

Олег се сгърчи.

— Той не бива да успява! Тронът е мой! Времето ни свърши.

— Но чакай, аз…

Зрението на Киска се замъгли и пейзажът почерня. Тя се препъна и падна. Влажен вятър я погали по лицето и тя чу ритъма на далечния прибой, като бавното биене на огромно сърце. Трупът на Олег лежеше в краката й, сред парчета от счупени плочки. Киска опипа с ръка главата си, която пулсираше болезнено. Какво се бе случило? Беше ли се случило нещо? Тя клекна до тялото и докосна кръвта, просмукала се в дрехите. Още беше влажна и лепкава. Какво се бе случило току-що? Какво беше това — някаква магия, илюзия? Ненормалните брътвежи на един луд?

— Проклет да си — прошепна тя на празната шушулка, която сега представляваше тялото на стареца. — Какво ми стори?

Тя се огледа. Откога бе стояла тук, изпаднала в транс? Над главата й се стелеха разтрошени облаци, от които на пресекулки се сипеше ледено студен дъжд. От време на време през облаците проблясваха звезди, но съвсем слабо, сякаш наплашени от дебелата сребърна луна, клекнала над хоризонта. Киска се извърна, разтърсена от думите на стареца.

Чудеше се какво да направи — да прекара остатъка от нощта, скрита в храсталаците до имението или да изтича да каже на някого какво бе чула току-що. Но на кого? Твърдината на Мок и Ноктите? Едва ли. Според Олег те бяха една от съревноваващите се сили. Една група сред многото на бойното поле, което тази нощ бе по-задръстено, отколкото те подозираха. Киска не беше сигурна, че може да си позволи просто да отиде при тях на сляпо. Тогава къде? Под-Юмрук Пел? Той беше предал цялата власт в ръцете на Ноктите, без дори да вдигне дебелия си задник от стола! Не, имаше само един човек на този остров, който можеше да й помогне да проумее всичко това: леля й Агайла. Тя щеше да знае какво трябваше да направи. Но все пак…