Иан Эсслемонт - Нощ на ножове

Това й се стори много забавно. Киска се засмя, след което ахна от болката. Дъхът на Гуглата! Болеше я дори, когато преглъщаше. Може би това бе добър знак. Все пак призраците не чувстваха болка, нали така?

Тя си пое дълбоко дъх и почувства как въздухът стърже разранената плът на гърлото й като телена четка. Това определено бяха новини, които трябваше да съобщи на Агайла. Прикритието на Лунната сянка се използваше за уреждане на стари сметки. Трябваше да тръгва. Цялата тази суматоха нямаше как да не е привлякла нечие внимание. Все пак това беше кварталът на аристократите.

Звънтенето в ушите й бавно заглъхна. Стори й се, че чува далечни звуци: вой на хрътка. Точно така — свиреп вой. И още по-далечни пронизителни викове, които може би бяха писъци. В главата й влетя мисъл, от която болката й постихна: може би тази нощ всички бяха твърде заети, за да ги е грижа.

След думите на Фаро, сержант Аш погледна към масата на Темпър. Погледът му, закачулен и мрачен, се отклони за миг към един от мъжете му, след което отново се върна на пергамента, който изучаваше с Корин и неколцина други. Този мъж, според Темпър също ветеран от бригадата на Мостоваците, стана от мястото си и прекоси салона. Стъпките му отекваха като плесници в тишината.

— Накарай стареца да замълчи.

Носеше ризница с железни ромбове, занитени във варената кожа, както и кръгъл гладък шлем от черна стомана. Върхът на носа му беше отсечен. Имаше и тънък мустак, увиснал под брадичката. Изглеждаше отегчен, сякаш не го бе грижа дали старецът щеше да мълчи или не. На Темпър му се струваше, че в този случай външният вид не лъжеше. Щеше да пререже гърлото на Фаро, ако той се обадеше отново. До него Кууп зяпаше с увиснало чене, останал безмълвен от шок. Тренек продължаваше да гледа в нищото. Ръката на мъжа се обви около костената дръжка на кама, втъкната в колана му.

— Ще го накараме да млъкне — каза Темпър бързо.

Мъжът се поколеба, огледа ги, изсумтя и се отдалечи. Кууп зяпаше след него.

— Господи! Мислиш ли, че щеше да…

— Млъквай, Кууп.

Кууп трепна, засегнат. Темпър присви очи и хвърли поглед към Аш и останалите, събрани около далечната маса. Изучаваха нещо… може би карта?

Воят прозвуча отново, този път по-далечен. Мъжете се спогледаха, след това огледаха стените на хана. На Темпър му се стори, че напрежението в салона бе толкова плътно, колкото бяха завесите от дим, увиснали над масите. Фаро отново помръдна. Сякаш сънуваше нещо неприятно. Тренек нежно стисна рамото на стареца и Фаро промърмори нещо: някакви безсмислени брътвежи или може би друг език. Но Тренек сякаш го разбра. Стисна отново, кимна.

Вниманието на Темпър бе привлечено от стърженето на краката на пейки и тежки стъпки на ботуши по каменния под. Мъжете се готвеха да излязат навън. Аш стоеше до вратата и даваше заповеди на петима от тях. Темпър реши, че това бяха сержантите. С дванадесетимата ветерани и още около тридесет наемници, Аш имаше на свое разположение четиридесет въоръжени мъже. Плюс Корин; един истински маг би бил безценен. Но какво се надяваха да постигнат? Ограничена тактическа цел? Но каква можеше да е тя на този затънтен остров? Единственото, за което се сещаше, бе Твърдината, но в това нямаше смисъл. Там нямаше нищо, което да струва повече от един човешки живот. Освен ако целта им не беше нещо , а някой … официално лице на посещение в Малаз. Покушение? Но никой не тръгваше да покушава един човек с четиридесет въоръжени мъже. Тогава може би… похищение? Темпър поклати глава. Нелепо!

Аш и Корин тръгнаха към тяхната маса. Мъжът спря на една ръка разстояние от тях и започна да наглася една от бронираните си кожени ръкавици.

— Имате думата ми, че ще видите зората, но само, ако седите тук и не създавате неприятности на хората ми — рече той и погледна към тях. — Разбирате ли?

Само Темпър кимна. Кууп усукваше парцала си с ръце, а Тренек вдигна глава, но погледна не към Аш, а към Корин. Изглеждаше така, сякаш се канеше да й зададе въпрос.

— Добре тогава — каза Аш и се отдалечи. Корин остана на място и изгледа Темпър по начин, който сякаш казваше: „Прави това, което ти казва“. Той просто я гледаше, несигурен как да отвърне. Корин хвърли любопитен поглед към Фаро, сякаш го виждаше за първи път.

Темпър гледаше как мъжете се точеха навън. Пламъците на мангала подскачаха, подхванати от поривите влажен въздух, влитащи през вратата. Корин нарочно се бавеше, за да излезе последна. Очите им се срещнаха през задимената стая. Тя сви извинително рамене, след което излезе. Останаха само четирима мъже. Те изглеждаха като обикновени наемници, събрани от улицата, или поне така му се стори на Темпър. Най-вероятно пред вратата бяха оставени още двама на стража, които щяха да бъдат сменени с напредването на нощта. Четиримата седяха около една маса, която се намираше на половината път от тяхната маса до вратата. Някой веднага извади Кости. Дълго време единствените звуци в салона бяха воят на вятъра отвън, пращенето на пламъците, тракането на плочиците и тихият разговор на мъжете. Темпър ги изучаваше с поглед. Какви бяха шансовете им? Можеше ли да разчита на Кууп? На Тренек?