Иан Эсслемонт - Нощ на ножове

Кууп изпищя отново, но Темпър захлупи устата му с ръка. Той стоеше напълно неподвижно, загледан в изцъклените очи на Фаро.

Последва зашеметена тишина, нарушена рязко от тропота на ботуши, когато тримата наемници хукнаха към Тренек. Чуха се псувни, прегракнал вик и силен трясък, когато едно от телата се заби в тежка дъбова маса. След това тишина. Всичко това се случи в рамките на няколко секунди.

Кууп опитваше да се измъкне от хватката на Темпър, но изведнъж се вкамени. Фаро гледаше през масата. Устните му се извиха в доволна усмивка. Темпър освободи Кууп, който положи глава на масата и започна да хлипа.

— Тръгнете си сега — каза Фаро. — Сянката… и Останалите… идват. Предвестниците вече са тук. Трябва да сме готови.

Темпър преглътна и кимна. Кууп си пое дъх да каже нещо, но Темпър отново захлупи устата му и стана от масата, влачейки пивоваря след себе си. Тренек стоеше с гръб към стаята и препречваше входа като гранитен обелиск.

Темпър задърпа Кууп към задната врата, но земята бе покрита с телата на наемниците. Всичките бяха мъртви, смазани от тежки юмручни удари. Пивоварят само зърна безформените трупове и веднага припадна.

Самотната малка лодка се съпротивляваше на бурята, изгубена в развилнелия се океан. Отгоре проблясваха светкавици, които разцепваха облачния покров. Мангалът по средата на лодката блестеше, един-единствен оранжев лъч светлина в черното на нощта. Рибарят гребеше, мушкайки носа на лодката в бесните вълни. Около него град и дъжд разкъсваха сивите води, но нито капка не падаше в лодката, не просъскваше в мангала и не мокреше косата му, вееща се на вятъра. Около почернелите му от слънцето китки блестяха бронзови гривни, а дебелината на вълнения пуловер скриваше мощта на мишците му. Мътните облаци над главата му сякаш потреперваха при всяко потапяне на греблата, при всяко свиване на мускулите на широкия му гръб. Сега пееше по-силно, захапал здраво дръжката на лулата си. Рибарят извисяваше глас срещу воя на вятъра:

Ездачите излязоха на повърхността. Опалесцентните им брони заблестяха в сребърно и синьо. Изтеглиха назад, след което хвърлиха назъбените си пики от лед. Искрящите оръжия профучаха над вълните. Когато достигнаха окото на безветрие, заобикалящо лодката от всички страни, пиките избухнаха в кристална мъгла.

От далечния юг, разделяйки завесата от твърда лапавица, се появи зеленикавосин зъбер от заскрежено сребро. Спусна се към лодката с неустоимата величественост на ледник, но рибарят се приведе над греблата и мускулите му се издуха. Мангалът в лодката светеше като кърваво червено слънце. Вимпели от пара литнаха от лицето на айсберга и се проточиха към небето. Откъснаха се парчета, които вдигнаха грамадни пръски при падането си във водата.

В основата на ледника вълните се бяха разпенили като вряща вода. Той напредваше към лодката с необяснима скорост, но преди да я достигне нещо се случи и айсбергът потъна, завлечен към дълбините. След него остана смарагдово езерце от цвърчаща вода, която изчезна под разкашкана паяжина от лед.

Нови фигури пробиха повърхността на скованото от лед море. Те бяха мастилено сини, а люспестите им шлемове сякаш бяха пълни с мрак. Вместо с дълги пики или назъбен лед, те бяха въоръжени с къси, притъпени, масленозелени жезли от аметист. Насочиха ги към далечната лодка. От върховете им изригнаха синьо-зелени светкавици, които разцепиха въздуха, но изтляха още преди да достигнат носа на лодката. Една по една фигурите се гмурнаха обратно в морето, с жезли, насочени право нагоре.

Дълго време лодката бе сама сред вълните, като се издигаше и спускаше като отломка от корабокрушение, а рибарят не спираше да гребе. Но скоро се появиха нови фигури, бледи, опалесцентни, които започнаха да обикалят лодката. След това от мъглата изплува нова планина от лед. Лапавицата кълцаше вълните около лодката и вятърът виеше като гладен звяр, но рибарят продължаваше да гребе, прегърбен и захапал здраво лулата си. Той пееше:

Киска тичаше надолу по Крайречния път. От едната й страна река Малаз течеше тъмна и студена между каменните си брегове. Кожените й чехли шляпаха тихо по мокрия калдъръм. Откакто бе напуснала Светлините, тя не бе успяла да попадне на следите на своята мишена. Ниска мъгла се стелеше по улиците и прокарваше ледените си пръсти по лицето и раменете й. В небето се гонеха черни облаци; сякаш самите звезди бяха изчезнали. Единствено луната осветяваше улиците със своето призрачно, мъртвешко сияние. Киска се надяваше, че ще зърне мишената си в центъра на града, но досега не бе видяла нищо. Може би мъжът и неговите телохранители не бяха минали оттук. Нищо чудно някаква задача да ги бе накарала да свърнат по друг път. Но кой?