Иан Эсслемонт - Нощ на ножове

Киска се чувстваше така, сякаш бе последната жива душа на острова и потрепери при тази мисъл. Спря, когато стигна Каменния мост и огледа крайбрежието на реката в двете посоки. Ситен дъждец, който повече приличаше на гъста морска пара, размиваше далечината. Нищо не помръдваше — не, това не беше съвсем така. Киска присви очи и погледна отново. Сенки. Сенки, които мъждукаха като пламъци, задушени от сажди.

Докато гледаше, вълната от сенки се спусна надолу по склона на хълма. Погълна крайбрежните колиби на техните кокили и продължи напред, покривайки всичко по пътя си като гъст захарен сироп. Киска осъзна, че след няколко удара на сърцето й сянката ще достигне мястото, където стоеше. Тя с мъка накара краката си да се отлепят от камъка, но беше твърде късно. Все още беше на моста, когато вълната я погълна. Тичаше слепешката, бършейки очите си. Изведнъж калдъръмът под краката й пропадна, тя извика и цопна в ледено студената вода.

Отначало си помисли, че бе паднала в реката, но после осъзна, че това бе просто локва — плитка лъскавина върху мокри пясъци. Изправи се, останала без дъх. Сърцето й препускаше. Сега, когато сенките се бяха разпръснали, нощта изсветля. Киска видя, че стоеше сред високи пясъчни дюни, окъпана в сребърна лунна светлина.

Вече не беше в Малаз — знаеше това. И имаше своите подозрения относно това къде бе попаднала. Небето бе с цвят на калай, нашарено с пухкави облаци, които се къдреха пред очите й. Бе обградена от стръмни дюни, които изглеждаха досущ като замръзнали високи вълни. Покатери се на една и се наслади на новия пейзаж. Гладки, почти чувствени хълмове от пясък се простираха във всички посоки. Приличаше на мястото, където Олег я бе завел — Лабиринта на Сянка.

Но имаше едно нещо, което беше различно: източникът на сребърнозеленото сияние, което бе завладяло хоризонта. Огромен ледник. Киска никога преди не беше виждала ледник, но го позна по описанията на многото пътешественици, с които бе разговаряла — един от тях го бе нарекъл „планина от искрящ лед“. Тя не се бе впечатлила от тези истории, защото бе решила, че са силно преувеличени и най-вероятно почерпени от пиянски спомени. Но това беше доказателството. „Родният ми остров наистина е малък“, мислеше си кисело тя, „а това означава, че и собственият ми опит е ограничен“. Опита се да си представи смазващото тегло на всичкия този лед, неговите измерения. Всъщност колко далече беше ледникът? Извитият пейзаж изкривяваше представите. Тя изтупа мокрия пясък от дрехите си и потрепери на студения вятър.

Зад нея се обади бездиханен глас:

— Бях забравил колко е величествен, когато го видиш за първи път.

Киска се завъртя с вдигнат нож, но само извика изненадано и отскочи назад, ужасена.

Каквото и да беше, беше мъртво. Или по-точно беше труп. Безсочна плът, празни очни ябълки, ухилени жълти зъби. Скелетоподобната фигура бе обвита в дрипи — останки от дебела, подплатена пелерина и тежка броня от кожа и бронз. Над едното рамо се подаваше дръжката на меч в разядена от ръжда ножница. Първичен ужас вледени сърцето на Киска.

— Ти от Малаз ли си? — попита трупът на архаичен талийски.

— Да — заекна тя. — Малаз. Остров Малаз.

Главата му, която сякаш бе заварена за шлема от ръждясал бронз, кимна.

— Сега е остров, така ли? Бил съм там много пъти.

— Кой си ти? Къде се намирам?

— Наричат ме Еджуокър. Ходя по границите на Куралд Емурлан. Това, което ти наричаш Сянка. Мястото, в което се намираме в момента.

Киска посочи с ножа си към далечната грамада от лед.

— Тогава какво е това?

— Нещо, което, също като теб, не принадлежи тук.

— О.

Киска отпусна ръка и потръпна.

— Е, аз не исках да идвам тук.

— Била си отнесена от Промяната — буря на сянката. Често се случва. Предлагам ти да стоиш на закрито.

— На закрито? — отвърна Киска и се изсмя горчиво. — Къде?

После затвори устата си.

— Имаш предвид… че ще ме върнеш обратно?

— Да. Ще го направя. Не принадлежиш на това място.

— Тогава предполагам, че трябва да ти благодаря — рече Киска и приглади косата си назад, загледана в дюните. Това наистина ли беше Малаз? След това си спомни. — Познаваш ли човек на име Олег?

— Не. Не познавам никого с това име.

— А кой управлява тук? Ако това е Сянката, значи има трон, нали така?

Еджуокър мълча толкова дълго, че накрая Киска се принуди да се приближи. Нима бе умрял?

Но изведнъж той попита:

— Какво за него?

— Казаха ми, че някой ще се опита да го завземе тази нощ.