Иан Эсслемонт - Нощ на ножове

— Безброй много за опитвали. Всичките са се провалили. Дори тези, които са успели за известно време. Включително и аз, до известна степен. Сега снова по границите на селението и ще го правя завинаги. А моята съдба бе по-добра от тази на повечето.

Странно защо Киска се почувства разочарована от това признание. Тя бе очаквала или по-скоро се бе надявала Олег да се окаже луд. Сега трябваше да се опита да си припомни и останалите му дрънканици.

Тих стон накара косъмчетата по врата й да настръхнат. Съществото вдигна едната си ръка, която бе жилеста и тънка като усукан дъбов клон и посочи към потока. Златни пръстени блестяха на пръстите му.

— Хрътка е надушила миризмата ти. Бягай докато можеш, дете.

Киска нямаше нужда от второ подканяне. Изведнъж си спомни.

— Какво е погребване? Какво е това?

— Цената на неуспеха. Вечно поробване от Върховен дом Сянка.

Воят прозвуча отново, този път по-близо. Отекна от далечната стена от искрящ лед.

— Нямаш много време — рече създанието, като гласът му вече звучеше като ромоленето на листа. — Отиди до кулата на Обо. Помоли го да те защитава.

— Кулата на Обо? Но това е развалина. Обо е просто един мит.

— Не се съмнявам, че преди тази нощ и Хрътките са били просто един мит за теб.

Киска примигна изненадано.

— Ами ти? Ще се оправиш ли?

Създанието извърна глава към нея и сухата плът на врата му изпращя като младо дърво в огъня. Прониза я с празните си очни ябълки.

— Аз и Хрътките сме сродници. Роби на Сянката, всеки по свой собствен начин. Но благодаря, че попита. Сега трябва да тръгваш.

Съществото вдигна ноктеста ръка за сбогом и изведнъж светът почерня. Сенките около Киска се сгърчиха като черни криле. За миг й се стори, че чува хор от шепоти на стотици различни езици. След това сенките се отдръпнаха и тя веднага позна къде се намираше: Крайречния път южно от река Малаз.

Изведнъж в нощта отекна вой, който бе толкова пронизителен, че Киска подскочи сякаш Хрътката бе до нея, готова да я захапе. Тя хукна да тича, като не смееше да погледне назад. Далеч напред се извисяваше назъбеният връх на кулата на Обо, промушил небесата като счупена кама. Воят прозвуча отново, пронизителен като гръмотевица, и Киска се препъна. Отвред се чуваха писъци, изтръгнати от гърлата на ужасени граждани, залостени в къщите си. Тя бързо взе завоя и се озова на малък безлюден площад. Прескочи ниската каменна стена, опасваща двора, в средата на който стърчеше кулата. Дълго лежа сред листата и боклуците в изоставения двор, разтреперена от страх, задъхана и заслушана.

Но не чу нищо, с изключение на странно далечния прибой и пухтенето на вятъра. Киска бавно овладя дишането си и постепенно сърцето й забави ритъма си. Нещо помръдна в изпопадалите клони и тя едва удържа писъка си. Вдигна глава: тънък крак, обут в кожен сандал. Погледна нагоре. Имаше старец, който беше облечен в прокъсана кафява вълнена роба и облегнат на дебел клон, който използваше вместо бастун. Беше плешив с изключение на няколко дълги ивици рошава бяла коса над двете уши.

Черните му очички блестяха свирепо, а под тях стърчеше дълъг, крив нос.

— Какво е това? — промърмори той, сякаш бе стъпил в кравешко лайно.

Киска примигна. Кой беше този изкуфял старец? Не можеше да е Обо, добронамереното страшилище от легендите.

— Кой, в името на Кралицата, си ти? — попита тя и се изправи, но без да го изпуска от поглед.

— Кой съм аз? — изграчи старецът. — Кой съм аз? Някаква уличница нахлува в дома ми и смее да ме разпитва?

— Твоят дом?

— Да, моят дом.

Старецът посочи кулата с бастуна си и Киска видя, че сега тя се извисяваше масивна и незасегната в нощното небе, което се бе облещило от звезди. Но нямаше луна. Киска се огледа — до болка познатите й хълмове се протягаха към морето, докато на север скалите се издигаха като стена. Но около тях нямаше град. Нямаше нито една постройка на ширналото се поле от обветрени блатни треви и клюмнал папур.

— Къде сме?

Старецът я сръга с бастуна си.

— Ти тъпа ли си? Моята кула.

— Ти си Обо?

Устата на стареца се изкриви от гняв и той вдигна бастуна.

Киска го измъкна от ръцете му и го хвърли настрани.

Старецът я зяпна.

— Ах ти…! Това бе пръчката ми!

Киска се сви, очаквайки да бъде поразена от мощна магия или застигната от някакво разяждащо плътта проклятие. Вместо това старецът рязко й обърна гръб и закрачи към каменните стъпала, които водеха до единствената врата на кулата.